Вход
обновено 8:39 AM EEST, Aug 28, 2019
Гергана Иванова

Гергана Иванова

 

Уеб сайт:: http://https://www.facebook.com/app_scoped_user_id/1217892074892568/

Медийно представяне на платформата Този път ще гласувам

На 5 ноември 2018 г. в Sofia Live Club Бюрото на Европейския парламент в България представи платформата Този път ще гласувам пред повече от 50 национални медии, доброволци, регистрирали се в платформата и над 30 млади хора, подкрепящи каузата ни. Поли Генова и двама от доброволците в кампанията споделиха защо Европа е важна за тях и личните им причини, поради които ще гласуват на следващите европейски избори и насърчиха хората да се регистрират в платформата и да се включат активно в кампанията. Събитието беше отразено във всички големи обществени и частни телевизии, радиа и печатни и онлайн издания. Ето и видеото, което беше създадено специално за събитието.

НИКОЛАЙ КИМЧЕВ: КАПИТАЛЪТ НА НАШИЯ КРАЙ Е ДУШЕВНОТО БОГАТСТВО НА ХОРАТА, КОЕТО ИДВА ОТ СИРОМАШИЯТА

IN MEMORIAM - ПОМНИМ...

/Интервю от м. май 2010 година, в. Симитли/

Николай Янев Кимчев е роден на 14 декември 1952 г. в гр. Симитли. Завършил е Актьорско майсторство във ВИТИЗ “Кр. Сарафов” в класа на проф. Димитрина Гюрова. 
От 1979 година до днес е актьор в ДТ “Н. Вапцаров” Благоевград, а от четири години изпълнява длъжността директор на театъра. Изиграл е над 60 роли в театъра, между които Станчо Квасников в “Службогонци” от Ив. Вазов, Осип в “Ревизорът” по Н. В. Гогол, Доктор Ранк в “Нора” от Х. Ибсен, Оргон в “Тартюф” на Молиер, Лазар в “Лазарица” на Й. Радичков, Буланов в “Лес” от Ал. Н. Островски, Следователят в “Страшният съд” от Ст. Цанев, Гастон в “Пикасо в бистро “Пъргавия заек” от Стийв Мартин, Драгоданоглу във “В полите на Витоша” от П. Яворов, Шпигелберг в “Каролина Нойбер” от Н. Ромчевич, реж. проф. Кр. Азарян ,Докторът в “Щастливецът” от Р. Божанов и много други. 
Впечатлавящи са и неговите образи в киното: Цар Фердинанд в “Жребият”, Селски първенец във “Време разделно”, Терзия в “Записки по българските въстания”, Кехайовчето в “Куршум за рая”, реж. Сергей Комитски; Бондо Варджията в “Патриархат”, Иван Рилски в “Светецът” и много други.
Николай Кимчев е човек, отдаден на страстта театър от ранно детство до днес. Играл е на една сцена с титани на българския съвременен театър – актьори и режисьори, работил е с големия Въло Радев, Людмил Стайков. 
За него театърът е любов, и тъга, и радост, и грижи, и болка. Всеки път, когато се отвори завесата, е настръхнал, отговорен, всеотдаен, готов да завладее зрителя, а завладее ли го, с радост изгражда моста на изкуството между сцената и публиката. Този мост на енергията е най-висшият смисъл за актьора, който не се смята за велик, а простосмъртен проводник на доброто, на красивото, на възвишеното, създадено от великия Шекспир, Чехов, Радичков, Вазов... И има свободата да каже чрез тях своята истина.

 

- Аз искам да те върна назад, когато месеци преди да завършиш, те изключиха от гимназията в Симитли.

- На това вече гледам с насмешка и с усмивка, защото когато човек е влюбен в нещо, той се държи по различен начин от останалите. А аз бях влюбен в една пиеса – „Изпити” на Драгомир Асенов, събрах една група съмишленици в гимназията от 9 до 11 клас и репетирахме, където намерим. Но някои от директорите решиха, че се увъртам около дъщерите им.

- А ти увърташе ли се?
- Не, нямаше такова „увъртане”, имаше взаимна симпатия. А на летните ученически бригади, когато ходехме да плевим лозето на Дрънкалица, понеже живеех далече - в квартал „Ораново”, ходех с кончето и всеки искаше да се качи на това конче.

- И така разваляше дисциплината? 
- А един ден се накачихме на каруцата на баща ми и с каруцата отидохме на ханчето. И всички тия атракции, които си позволявах тогава, не се харесваха на тогавашните директори с които си останахме между впрочем в много добри отношения.

- Тук трябва да кажем, че ти си бил две години по-голям от твоите съученици.
- Да, преди да се върна в абитуриентския клас на Симитли, работих две години. Обичам да се шегувам, че съм съученик на целия Благоевградски окръг. Преди няколко дни Електротехникумът празнува 35 годишнина и казвам на директора, да знаете, че и тук съм учил, но само три месеца... Та като завърших осми клас, заминах в Гоце Делчев да уча УКВ, но там издържах две години. Прибрах се и понеже ме беше срам, отидох да работя в мина Осогово, Кюстендилско, като подземен сондьор. Имах право на работа, бях навършил 16 години. А между другото, от едно модно магазинче от Кюстендил с първата заплата си купих костюм и шлифер и бях много горд с тоя костюм и шлифер...Поработих каквото поработих и една пролет съм тръгнал на баня в Симитли - тогава нямахме баня вкъщи и ходехме един или два пъти в седмицата в симитлийската баня и това си беше ритуал. Защо ли не го спазваме сега? Не знам. Може би защото си имаме домашни бани. А е лековито и е хубаво...И гледам моя клас абитуриенти – хвърлят чанти! – завършват! Не отидох на баня, върнах се вкъщи и казах на сестра ми: - Како, аз искам да уча!

- И с приравнителни изпити се записа в последния клас на гимназията.
- И моите съученици бяха с две години по-малки от мен. Освен това, аз вече познавах хора, които са се сблъскали очи в очи с живота и със смъртта и всичко, което можете да си представите в един живот. И като изляза вечер от училище в седем часа, ме чакат на площада моите колеги и бивши съученици, сложа шапката в джоба – и хайде в ресторант „Пирин”. Там има едно голямо сепаре, още го има, и влизам в най-вътрешния край, уж да не ме видят, но и директорите имаха навик да си пият в ресторанта. И се оказва, че ученикът и директорите си пият по една малка на едно и също място. Въпреки, че никога не съм прекалявал тогава с алкохола, но не можех да откажа на тези, с които работих и влизахме заедно под земята...

- И те изключиха?
- На лъжовния първи април, преди априлската ваканция , ни събраха в салона на училището, директорът се качи на един стол и няма да забравя думите му: За нарушаване на дисциплината, за пиянски компании, за неспазване на вечерния час се изключва ученикът Николай Кимчев с право да продължи в друго училище. Ужас! Какво да правя? Как да кажа на нашите? Е, размениха един палавник от училището в Катунци с мен и завърших в щата „Катунария” с категоричната намеса на тогавашния директор, жив и здрав да е, Пейчо Пейчев. Той пък ме караше непрекъснато да чета и да рецитирам Чудомир, влюбен беше в този автор и много ми помогна да завърша образованието си.

- Кога реши, че ще ставаш артист?
- Никога не съм си мислил, че кандидатствам във ВИТИЗ, за да блестят прожекторите в мене. Пак театърът го направи. Като бях войник в Смолян, дойде театърът на армията, който беше в апогея си. Гледах представлението „Нора” на Ибсен с режисьор Любен Гройс и „Време разделно” на режисьора Асен Шопов като Караибрахим играеше Наум Шопов, а Венецианеца - Стефан Данаилов. Изведнъж прозрях, че с театъра, макар и с думите на автора, можеш да кажеш много свои истини. И когато оповестих това пред моите близки, всички ми се изсмяха и казаха: - Къде си тръгнал? Кой ще те вземе?- все комплекси за малоценност, насаждани с години, но тук аз проявих характер, инат и всички други неща. И доскоро много се противех на версията, че във ВИТИЗ се влиза само с връзки – аз съм пример за това.

- И никой не те е готвил?
- Да. Абсолютно сам избрах материалите си и сам се подготвих. Имах една „Октавия”- касетофон. Записвах се, слушах се, не се харесвах. Правих си корекции и пак се записвах... Имах много комични ситуации, аз съм се затворил в една стая на старата къща, крещя, викам, рецитирам монолог на Тимон Атински от едноименната трагедия на Шекспир, а нашата съседка баба Коца пита майка ми притеснено: - А, бе, Ристено, така се казваше мама, това Колето нещо добре ли е? А мама отговаря: - Остави го! Той репетира нещо. А бабата вика:- Ама какво репетира, как може сам да крещи, да го водите на лекар! А мама:- Нищо му нема, ке оди там да кандидатства да става артист. Ама нема да го вземат, яз му кажах.

- И те приеха от раз?
- Да, но и нямаше да се върна, ако не ме бяха приела. Това е въпрос на съдба сигурно.

- И какво каза майка ти?
- Тогава беше Пирин пее и им казвам, че съм приет, а те –не ми вярват. Но като се прибрахме вкъщи, беше пристигнала телеграма. Зарадваха се, а мама каза: - Това наш,то го взеха!

- И оттогава до днес не си изменил на актьорската професия.
- От 1979 година съм в Благоевградския театър и ролите са наистина повече от годините ми. Но нямам нито една театрална снимка вкъщи - това е израз на една хипер актьорска суета, която не ми е необходима. За мен е важно като се отвори завесата, да дадеш всичко от себе си на сцената, а не да го запечатваш и да го слагаш по стените вкъщи, за да гледат приятелите ти колко си велик.

- Винаги ти се иска да докоснеш всекиго, но не винаги имаш добрата публика?
- Много е индивидуално и всеки път е различно. Различни са причините да не излизаш задочно на сцената. Няма да забравя едно представление, когато си чакам реда да изляза на сцената, а публиката страшно шумеше. Наблюдавам колегите си артисти и имам чувството, че не дават всичко от себе си. И те си говорят на сцената, и публиката не ги слуша и се получава ситуация, от която ми иде да се гръмна. Играех художник в ”Мата Хари” и мисля какво да направя. Влизам на сцената, взимам първата ми попаднала чаша от масата и, така че да не ударя някого, - Тряс!!! – я удрям с всичка сила в ъгъла на сцената. Чашата се разпръсна на хиляди парчета, а публиката млъкна. Като млъкна, аз започнах да си правя с нея каквото си искам. Номерът е да привлечеш вниманието и тази енергия, когато влезеш, това биополе, тия флуиди, които носиш ти, да пристигнат там – в публиката. Да го накарат оня там – зрителя, да се заинтригува, а той от своя страна ти праща пък неговата енергия. Театърът е обмен на енергии между артисти и публика.

- Коя е най-вълнуващата ти публика?
- Най – са ми симпатични децата. Детските пиеси са нещо уникално и който не е играл в детска пиеса е ощетен, че не е усетил тази чистота и непосредственост в реакциите. Децата нямат съображения, нито кариери да правят, те са просто деца!

- Ти си се снимал и в много филми?
- Аз се надявам пак да се снимам.

- Коя е по-голямата ти любов - театърът или киното?
- Двете са коренно различни. Живият контакт с публиката е нещо уникално, но и хладното и безпощадно око на камерата е нещо не по-малко уникално. В киното за минимум време трябва да покажеш максимум възможности, докато в театъра, ако направиш някакъв емоционален недостатъчно зареден образ, имаш време да се поправиш до края на представлението - ти си следиш темпоритъма на ролята и знаеш къде се намираш в цялото колело. В киното се снимаш на парче, там понякога дори не знаеш за какво става дума. Например във „Време разделно” свършват снимките и изведнъж режисьорът Людмил Стайков казва: Чакайте малко, ела ти тука! И ми вика: Сега ще ми следиш пръста, нищо не искам да правиш, просто като се движи пръстът, твоят поглед да се движи с моя пръст! Показва ми пръста си и камерата идва в едър план. И аз си задавам въпроса: Какво беше това чудо? Но след това разбирам, че за големия режисьор този кадър му е бил необходим – трябвало е някой да „доведе” Караибрахим, с поглед да го види пръв от тълпата - оня знаменит кадър, когато гази хлябовете по трапезата. Големият режисьор го е видял в съзнанието си и затова казвам, че киното е на парче. Но в него има и повече показност, има повече суета и когато филмът излезе, когато те видят по телевизията, а телевизията се оказа един огромен агресор, кой знае какво си направил!

- През всичките тези 30 години си работил с най-добрите режисьори и артисти? Можеш ли да отделиш личност, която ти е дала най-много?
- Познавам цялото съсловие, даже ми е трудно да степенувам, но може би режисьорът Въло Радев. И може би защото беше първият ми филм, който така и не излезе. Казваше се „Отровни цветя” по разказа на Хайтов – „Дервишово семе”. Това беше и дълга история, как ме избраха за тази роля – още при завършването ми на ВИТИЗ. И за да почувствам ролята, гледах шилета - цяло Симитли знае кога гледах шилета по чукарите и как измираха по Горна Железница. И кога ги пращах заклани, на едно муле натоварени - дотогава не бях клал шиле, ситуацията какво ли не прави. Исках да се идентифицирам с ролята, това беше нарочно, трябваше да се натурализирам и да свикна с миризмата на животните, с миризмата на обора, не че го нямам от детството като усещане и като мирис, но трябваше да се опресни. Но най-важното – Въло Радев ми казваше:- Николайчо, ако човек успее да осъществи 40 % от първоначалния замисъл на филма, значи е успял! Как така 40 % - го питах аз - защо толкова малко? Защото със започването, започват и компромисите. И колкото по-малко компромиси, толкова шансът да постигнеш успех е по-голям. Това е урок за цял живот. Играл съм със Стефан Гецов, с Ицхак Финци, с Вълчо Камарашев, с Кольо Тодев, много са...с Кондов, някои от тях не са между живите, но няма вечност - човек с раждането си започва да се готви за смъртта. 

- Някой наследил ли е талантът в семейството ти?
- По един от къща! Целият Кимчевски род са артисти по природа - това го знае цялата котловина, в много случаи аз мога да им „нося вода” на моите братя, които са по-големи артисти в житейските ситуации, но не е същото с професионалната сцена. И все пак, станах артист благодарание и на семейството, и може би на средата, в която съм живял. Освен това, броейки ги на пръсти, останах единственият артист, който не се е развел, но не смятам, че съм изостанал - това е вкоренено от детството ми, от рода ни, от духовните послания на моите родители.

- Ти си директор на Драматичния театър в Благоевград. Не ти ли пречи на творческата реализация, не отнема ли от духовната ти енергия?
- Това, което ми казваш сега, се нарича егоизъм. Не мога да съм егоист. Аз се отнасям към директорството като към мисия. Защото обичам работата, която работя и я чувствам като своя. И се отнасям към проблемите на театъра, на сградата, като към мои лични проблеми. А е по-лесно да си гледам ролите и да търся кусури на ръководството, но съм избрал да бъда полезен, доколкото мога, на зрителите от околията, които много обичам и неведнъж съм го доказвал.

- Преди три години изненадващо пропя на професионалната сцена и спечели най-голямата награда на Македония фест?
- На фестивалната сцена. И не се лаская от мисълта да влизам в списъка на певците, но ми е приятно да се занимавам с пеене. Композиторът Димитър Янев намери нещо в мен - не знам какво. Има много по-добри изпълнители, но вероятно от разговорите, които сме водили, духът, който ме владее, отношението ми към хората от този край, моето специално отношение към сиромашкия ни народ го е провокирало да напише песни за мен. В Северна България са се ширнали едни полета – богато и зелено, а тук, по нашите места – едни камъняци, едни дъбови горички, едни храсти, едни страдания и ако не ги просичат тия две струни –Струма и Места, за да има вода, това ще е много изостанал и скучен район. И хората, които живеят в тази територия изглеждат по друг начин – по- измъчени, по-резки, по-настръхнали - като хищници. Това - до момента, когато седнат на масата и извадят душевните си карти. И тогава виждаш за какво богатство става дума. И знаеш, че условията, в които живее този народ тука в нашия край, страданието, ражда голяма душевна пъстрота и голямо душевно богатство! И мисля, че това е капиталът на нашия край - душевното богатство на хората, който идва от...сиромашията, от нямането, от тормоза. Да те вдигнат сутрин в пет часа, когато си дете на шест или седем години, да те сложат в кошера, където още спиш, да събираш тютюн... макар че в това има друг вид романтика...това е нашият край!

- Как намираш твоя роден град Симитли?
- Има огромна еволюция в развитието на човешките взаимоотношения в нашия градец. Аз непрекъснато, когато имам участие там, ми се изтръгват думите „все по-разхубавяващия се град Симитли” и това не го казвам от някаква куртоазия, а от нещата които виждам, наблюдавам и се случват. Едно време имаше рязко разграничение между квартал Ораново и село Симитли, даже съм бил свидетел на страшни побоища около ресторант „ Градината”. Днес има позитивно развитие в поведението на хората, вече не се делят на оранци и симитличани, а се чувстват като едно общо цяло. Даже това ми прави впечатление и по време на кукерските празници – толерантността и позитивното отношение между хората се разширява в цялата община, което според мене е нещо много красиво и много добро . Общината се чувства като едно цяло и състезанието между Ораново, Дрънкалица, Симитли, Крупник, Полена, Брежани не е състезание на омраза, а състeзание на можене, на уметност, което е много красиво. В първите години имаше сръдни, а сега всички, и хората и участниците в карнавала, разбират, че това е празник за всички. Само него давам за пример. Или на Осми септември, на празника на Симитли, когато се събира цялата община на площада! Ами това нещо е уникално, няма ги вече тези противопоставяния, което означава, че в съзнанието на хората нивото на общуване, на контактите са на по-друго стъпало. Така, както се развива и занапред Симитли ще бъде естествения център на областта, поради това, че се намира на голям кръстопът, но и все повече ще се разраства и ще става един приятен град за живеене.

Снежана Стоименова

 
Снимка на Snejana Stoimenova.
Снимка на Snejana Stoimenova.
 
Автор:  Снежана Стоименова

Докторант от Стопанския факултет спечели първа награда в престижен академичен конкурс

Калина Дурова, докторант в катедра "Финанси и отчетност" към Стопанския факултет на ЮЗУ "Неофит Рилски", спечели първото място в Седмия академичен конкурс за наградата "Д-р Иванка Петкова". Конкурсът е насочен към докторанти и млади изследователи с интереси в сферата на международните финанси. Той се провежда ежегодно от Института за икономическа политика, с подкрепата на Фондация "Ханс Зайдел".

Темата на разработката, с която докторантът Калина Дурова спечели първата награда, е "Готовността на новите страни-членки за Еврозоната от гледна точка на бизнес цикъла". Останалите двама финалисти, заели второ и трето място, са Магдалена Влахова-Велева, докторант от Стопанския факултет на Софийския университет "Св. Климент Охридски" и Силвия Заркова, докторант в катедра "Финанси и кредит" към Стопанската академия "Д. А. Ценов" - гр. Свищов.

Финалистите бяха наградени на тържествена церемония в София.

Това е втората престижна награда, която докторантът Калина Дурова печели след Специалната награда на Асоциацията на индустриалния капитал в България в конкурса "Млад икономист 2018", организиран от Съюза на икономистите в България.

МИНИСТЪР ВЪЛЧЕВ: ПОВЕЧЕ МЛАДИ ХОРА ТРЯБВА ДА СЕ РЕАЛИЗИРАТ В РЕГИОНИТЕ НА СТРАНАТА

Повече млади хора трябва да се реализират в областните градове и в по-малките населени места в страната. Ако учениците в отделните региони бъдат насочени към професионално образование, това може да привлече инвестиции в общините“. Това каза министърът на образованието и науката Красимир Вълчев на среща с директори на училища, учители и представители на синдикални организации от община Елхово. Той обясни, че в малките и средни общини няма да се наложи голямо преструктуриране на план-приема на гимназиите, но повече ученици трябва да се насочват към математика и природни науки. Министърът припомни, че най-голям ръст на доходите се очаква в бъдеще за хора с компетентности именно в тези две сфери.

Според него училищата се нуждаят от средства за модернизация на материалната база и за обезпечаване на иновативни практики. Искаме да насърчим културата на ползотворни иновации във всяка детска градина и училище. Подготвяме и национална програма за стимулиране на обмена на добрите иновации. Трябва да засилим партньорството между образователните институции, подчерта Вълчев. Новият проект за дигитализация на образованието предвижда създаването на отворен облак с отворено образователно съдържание. То ще се разработва от учителите, като ще има средства за възнаграждения за създаването им. Ще се търси възможност за закупуване на интерактивни дъски, проектори, компютри и др., за да бъде засилено фронталното обучение във всички училища.

По думите на министъра приоритет за образователната система остава грижата за учителите, увеличаването на техните възнаграждения и приобщаването на всяко дете към системата на предучилищното и училищното образование. „Механизмът показа, че когато има обща работа, ефектът е много добър. Разчитаме основно на учителите, но те не могат да се справят сами“, добави министърът.

В Елхово той посети училище "Св. Климент Охридски", където разговаря с учители и ученици.

www.mon.bg

Banner 468 x 60 px