Вход
обновено 8:39 AM EEST, Aug 28, 2019
Балканите

Балканите

 Работи за Балканите от 2008 година. Пише в ПриродаОбщество и Приключения Главен редактор на Приключения от 2015г.

Уеб сайт::

Лечебен извор на връх Дамбалъ

 Всяка година в нощта срещу Гергьовден на връх Дамбалъ, край Момчилград стават чудеса. Местните вярват, че от чешмата близо до скалата тече лековита вода, която помага на хора с говорни проблеми, а мнозина идват да търсят изцеление на очни болести. Измиват очите си с чудодейната течност, а други се къпят обредно в нея. На мястото се водят и деца с нервни заболявания, които преспиват на палатка край Дамбалъ, а по изгрев-слънце пият от водата. На мястото идват и турци, и българи. Всеки пуска в коритото на чешмата монети като дар на извора и с надежда да се излекува. Някои дори пращат вода в колети на близки и роднини в Цариград и в Анадола, казват местните и споделят легендата за мястото. Според преданието, водата в района придобива лечебни свойства, когато алианските светци Кърклар (Четиридесетте), невидими за грешните и видими за чистите и съвършени праведници, които са духовни водачи, дошли по тези земи от Хорасан. Те били известни с това, че притежават божествена сила и вършат само добрини. Когато веднъж се събрали в платото над скалата, седнали на Софра кая (каменна трапеза), нахранили се, но нямало вода, за да утолят жаждата си. Тогава единият от тях - Яран баба ударил с юмрук скалата, откъдето бликнала вода, плиснала към долината и близкото село Летовник, а Яран баба се уплашил, че ще наводни селото. Тогава запушил извора със серна вълна и рекъл: „Като не тече, нека поне да капе“.

Орхидеите на Балкана

Орхидеите вече цъфтят, в парков участък Тъжа на НП Централен Балкан. Сред тях са бъзовата дактилориза с двата си вариетета цветове – жълт и розово-лилав и маймунският салеп. Формата на цвета напомня на дългокрака и дългоръка маймунка (откъдето е името му) или смешно човече. Латинското име на рода е "орхис", а българското салѐп. Латинското име на рода идва от гръцката дума orchis, която означава тестис, по аналогия с подземните грудки наподобяващи тестиси. От грудките на всички видове салеп може да се произвежда гъсто лепкаво питие със същото име - салеп. Грудките се използват и в медицината.

Маймунският салеп и бъзовата дактилориза са от семейство Салепови. Макар и по-скромни от пищните си тропически сестри, радват с прелестта си посетителите на Парка. Те са видове, защитени от Вашингтонската конвенция за международна търговия със застрашени видове от дивата фауна и флора  (CITES)


В Националния парк са установени 8 вида орхидеи.

Село Беренде

Село Беренде. Когато за първи път чух това име, реших, че там се намира краят на света. Съвсем до сръбско-българската граница това малко селце в община Годеч има съдбата на стотици населени места в пограничните райони: разпиляно в няколко махали, почти обезлюдено, с кални улици и малки къщи със запустели градинки. И може би никога нямаше да разбера за съществуването на Беренде, ако там, съвсем близо до селото на брега на р. Нишава не бе запазено едно късче от нашето Средновековие: църквата „Св. Петър”.В топлия октомврийски ден поемам по стръмната пътека която води от центъра на Беренде към църквата. Взел съм ключа за ниската черковна врата от продавача в местния магазин, разпитал съм за пътя и съм се осведомил как точно да стигна. Околният есенен пейзаж прелива от жълто в червено и оранжево. Неуверени табелки поставени от добросъвестни туристи ме напътстват безгрешно. Проправяйки си път през храсталаци, клони, увивни растения и пожълтели листа изведнъж, някак съвсем неочаквано се озовавам пред една неголяма постройка със съвсем строг каменен градеж, двускатен покрив и каменни плочи наместо керемиди. Само апсидата на източната стена ми подсказва, че това е църква, а не някаква забравена бойна хижа.  Отключвам вратата, която е толкова ниска, че се превивам почти на две за да вляза в църквата. Вътре – мрак! Единствените „прозорци” са два отвора като бойници на апсидата и на южната стена. В тези моменти се радвам, че в раницата ми винаги има място за фенерче, което често ме спасява при екстремни ситуации. И под светлината му пред мен се разкриват стенописите на църквата. В полумрака се вглеждам в лицата, ръцете, жестовете на изобразените фигури. Бях виждал различни фотографии в книгите посветени на българското Средновековие и познавах стенописите. Но „на живо” те изглеждат съвсем различно. Да, избелели, повредени, на места съвсем измити, но с един необикновен чар, чар които носи всяка старина оцеляла през вековете. Църквата и нейните стенописи са добре изучени, в библиотеката бях разглеждал и монографията „Стенописите на църквата при село Беренде”. Иконографията, особеностите на стила и датировката на паметника са изяснени в научната литература. Заради стиловите особености на стенописите се предполага че църквата е изписана през 14ти век. Съобщава се, че на западната фасада е имало човешко изображение и надпис „Йоан Асен в Христа Бога благоверен цар и самодържец на всички българи и гърци”, но от този надпис днес на място не се е запазило нищо.

Цялата църква е била изписана отвътре. Казвам „била изписана” защото днес има места на които не са запазени абсолютно никакви стенописи. В долния регистър (пояс) са разположени прави светци. Разчитам надписи с имената Георги, Димитър, Петър, Константин и Елена. На северната стена е разположена обичайната композиция „Дейсис” или Моление – Христос представен между фигурите на Богородица и Йоан Кръстител, които имат ролята на медиатори между Христос и богомолците. Следва втори регистър в който са разположени медальони с образите на светци. Особено интересни са следващите два пояса в които са разположени сцени от живота на Христос – добре различими са Кръщение, Поругаването на Христос, Влизане в Йерусалим, Възкресението на Лазар, Разпятие, на източната стена е Благовещение и Възнесение, а на западната – Успение Богородично и Преображение. В зенита на свода са разположени в два фриза с фигурите на архангели и пророци. В апсидата е изобразена сцената „Поклонение на жертвата”. Четиримата отци на църквата в епископски одежди и свитъци в ръце се покланят на евхаристийната жертва – тялото Христово. Вдясно от апсиадата е добавена още една фигура към тази композиция – фигурата е придружена с надпис „Свети Кирил Философ”. Над „Поклонението на жертвата е разположена Богородица Ширшея Небес (или Знамение) с изображението на Младенеца в медальон върху гърдите ù. Разбира се в църквата има някои специфични особености, които придават една своеобразна „индивидуалност” на паметника, но този текст не претендира да бъде един изчерпателен анализ на стенописите. За последно ги поглеждам. Вглеждам се в боята, в контурите, мога да различа от къде е минала четката на зографа, рисувал преди почти 700 години. Трябва да побързам, къс е есенният ден и слънцето вече бърза към хоризонта. Скоро край реката ще запълзи мрак. Заключвам старата черковна врата и поемам обратно по пътя. Мисля си кога ли за последно тази църква е била реставрирана… Може би никога. Стенописите са обречени на пълно унищожение. Дъждовната вода вече години наред прояжда мазилката. Недобросъвестни хора са се подписвали по стените, а фанатици са изчегъртали очите на светците, мислейки си, че могат да направят лек с мазилката от стенописите. А църквата в Беренде е един от най-цялостно запазените паметници от тази епоха по българските земи. Казвам „цялостно запазен” тъй като има много църкви от които са останали старите фотографии в научната литература и…. нищо повече. Ще допуснем ли този паметник да се заличи и унищожи напълно?

Ето ги първите къщи на селото. Слънцето вече се е скрило зад пожълтелите гори. Връщам ключа и поемам обратно към големия модерен град. Беренде остава зад мен. Край реката, при църквата вече е пълен мрак може би. Колко ли есенни нощи са я покривали с мрак? Колко ли зими са я затрупвали с дебели пелени сняг? И колко ли дървета са разцъфвали край нея? Колко вода е изтекло в реката? А колко остава? Зависи и от нашето самоосъзнаване и уважение към старината.

Любен Домозетски