Вход
обновено 8:39 AM EEST, Aug 28, 2019
Гергана Иванова

Гергана Иванова

 

Уеб сайт:: http://https://www.facebook.com/app_scoped_user_id/1217892074892568/

Разпети петък е – най-тежкият ден за Христос

В петък никой не подхваща каквато и да е работа.

 

www.economic.bg/bg/news/8/razpeti-petak-e-naj-tezhkiyat-den-za-hristos.html

 

Разпети петък, известен още като Велики петък, е най-тежкият ден от седмицата преди Великден. Това е денят, в който Иисус Христос е бил разпънат на кръст, за да изкупи греховете на човечеството.

В този ден от Страстната седмица Божият син е погребан в каменен саркофаг в пещера, пред която се поставя огромен камък.

В храмовете се извършва неговото опело. На утринната служба се четат дванадесет откъса от Евангелието, които разказват за страданията на Иисус Христос.

В този ден от Страстната седмица постът е особено строг: църквата повелява да не се яде и пие вода. На Велики петък не се служи Света литургия, а се извършват Царските часове. Вечер в храма се припомнят и съпреживяват Христовите страдания, смъртта му и погребението му.

Преди началото на службата, на специално издигнато място в средата на храма, се издига символичен гроб, украсен с цветя, а на престола се поставя Плащеницата - платът, с който е било завито мъртвото тяло на Христос след свалянето му от кръста. Християните се покланят на плащеницата, символично преживявайки момента на смъртта и погребението на Господа.

По време на вечерното богослужение Плащеницата се изнася от олтара и се извършва специално богослужение, наречено опело Христово. Песнопенията са посветени на страданията и смъртта Христови. В петък никой не подхваща каквато и да е работа.

 

Стотици на маратон от Дяволския мост

www.kmeta.bg

За първи път в историята на Ардино ще се проведе маратон „Дяволския мост – Ардино”. Спортната надпревара ще се състои на 13 май по повод Международния ден на предизвикателството и Националния ден на спортиста – 17-ти май. Организатори са община Ардино, Военно-спортен клуб LASERWAR Balkans и Клубът за спорт с ученици „Алада“. Спонсор на спортното събитие е LASERWAR Balkans.

Участие могат да вземат желаещи от България и от чужбина. Очаква се събитието да събере стотици желаещи. За победителите са предвидени парични награди. Идеята е чрез 7 км маратон да се популяризира не само спортния начин на живот в града под Белите брези, но и пълноценно да се използва изградената туристическата и спортна инфраструктура.

Победителите при мъжете и при жените ще получат по 500 лв. Наред с тях има и парични награди за второ (250лв.) и трето място (100лв.).

 

Цветовете на Трявна

 

otbivki.com/about/

Teкст: Елина Цанкова

Снимки: Иван Михалев

Уикендът започва след няколко сравнително стръмни завоя. Отварям прозореца докрай и вдишвам чистия планински въздух. Решила съм да оставя скептицизма си някъде по прашните улици на София и да превключа на режим „Наслаждавам-се-на-живота“. Съвсем скоро обаче подминаваме скромната табела с надпис „Трявна“ и решителността ми постепенно започва да сеизпарява.

Очаквам да видя малък, скучен град, който все още се лута между опитите да се превърне в печеливша туристическа дестинация и амбициите на някой местен кмет. Трявна обаче не само ме изненадва, а яко шамаросва скептицизма ми и го запраща надалеч. Градът блести от цветове, облечен в топъл летен ден. Всичко е спретнато, подредено, чисто, с изобилие от цветя и зеленина – като в стара архивна картичка.

Настаняваме се в хотел „Фамилия“, чието основно предимство е  локацията в центъра (намира се точно до Община Трявна). Хотелът е стандартен (50 лв. на вечер, 10% отстъпка в ресторанта под хотела, прилична стая), така че не бих ви препоръчала да изберете точно него, макар че като цяло изглежда добре.  Гледката към Общината също си заслужава.  Не зная кой е кмет на Трявна, а и съм далеч от мисълта да му правя безплатен PR в блога си, но ако всяка административна сграда изглеждаше по този начин, българите навярно биха имали различно отношение към политиката като цяло.

Трявна е пример за град, който не само успява да запази своята идентичност, но и да изглежда красиво. Почти пред  всяка къща или блок греят ярки цветя, а  улиците са чисти и поддържани, което спред мен се дължи преди всичко на  усилията и желанието на местните жители.

Докато вървим по уличките, а аз заглеждам сергиите със сувенири, всичко наоколо бегло напомня за Созопол, но без тълпите туристи и неизбежната припряност на всеки летен курорт. Тук хората не бързат за никъде. Седят на припек и говорят с часове, докато пият бира или кафе. Навярно неслучайно следната мисъл е на почит в града: „Във виното има мъдрост, в бирата сила, а във водата – бактерии.“

Почти на всеки ъгъл в Трявна има механа, ресторант или кафене, така че е трудно човек да се ориентира кое да избере. Погледът ми обаче се спира на малък вътрешен двор с няколко маси. Мястото: „Балабановата къща“ (ул.  П.Р.Славейков, 33 ). Освен механа, има и хотел със същото име. Храната в „Балабановата къща“ е много добра, но обслужването е бавно. Опитайте типичната за региона тревненска питка със сирене -2.50 лв, има и вариант без добавка на сирене или кашкавал. Особено вкусна е с шарена сол. А иначе – сиренето по шопски, салатата и кашкавалът пане също не ни разочароват, защото са приготвени по традиционен начин.

Следобедът преминава в безцелни разходки. По традиция пропускаме музеите (съжалявам, но в този блог рядко ще можете да прочетете упътване за музеи, просто сме си такива – обичаме реалния живот). Иначе можете да посетите  къщата на Петко и Пенчо Славейкови, прекрасната Даскалова къща – шедьовър на резбарското изкуство, както и родния дом на Ангел Кънчев. В града има и Музей на африканското и азиатското изкуство, на чийто комин удобно се е настанило семейство щъркели…

За мен най-впечатляващ е площадът „Капитан Дядо Никола“ с Часовниковата кула и моста до нея. Площадът е съхранил автентичния си вид, а кулата е най-разпознаваемият символ на града. След моста започват уличките на занаятите, където можете да разгледате разнообразни сувенири, произведения на резбарското изкуство и ръчно изработени украшения.

Часовниковата кула е построена през 1814 година и днес е паметник на културата. Около нея има приятни заведения и магазинчета. Интересно е, че на приземния етаж живее младо семейство с дете. Домът се предава от поколение на поколение.

Всяка вечер камбаната на Часовниковата кула отмерва десет удара, след което се чува откъс от поемата „Неразделни“ на Пенчо Славейков, благодарение на специален механизъм, вграден в кулата. Рециталът е кратък, но е жест към творчестото на Славейков и уникалността на този малък град.

Точно срещу  Часовниковата кула се намира и църквата „Св. Архангел Михаил“.  Тя е била опожарявана няколко пъти, но е оцеляла и до днес. В случай, че ви е интересно, срещу такса от 1 лев ще можете да разгледате колекция от оригинални  икони от различни иконописни школи и епохи, които според легендите могат да имат лечебно и чудодейно въздействие. Най-красивата част вътре в църквата е олтарът, а погледната отвън – камбанарията.

След посещението на църквата, изкачваме хълма над града. Въздухът е чист и  и ухае на огън. В съзнанието ми нахлуват спомени от детството, когато варенето на компоти в двора приличаше на свещенодействие, а тихите летни следобеди бяха любимо време за игра. Докато гледам Трявна отвисоко, ми се струва, че опознавам и разбирам града по-добре. Животът си върви и без лудницата в София. Без вечното бързане. Без ненужната суета.

Някъде към пет е време за първото ми кафе на пясък. Черно, горчиво и ароматно. Без захар, но с привкус на летен дъжд. Заедно с кафето получаваме и „грамота за завидно умение в пиенето на кафе и яденето на баклава“. В последното не съм особено добра. Никога не съм обичала баклава. Но пък в пиенето на кафе наистина ме бива :)

След ритуала по „кафе-разпивката“, цветовете на Трявна започват  да се променят. Последните лъчи на слънцето огряват къщите в оранжево-червен цвят, който постепенно започва да помръква, за да се стопи в синевата на вечерта.  С настъпването на нощта, заведенията се пълнят с хора, звучи българска, гръцка и македонска народна музика, както и стари градски песни, на които се заформят танцуващи двойки, а аз наблюдавам светлините на града и отново мисля за изкуството да бъдеш щастлив.

Да, щастието понякога се измерва в броени минути. И каквото и да казват- позитивни мантри не съществуват, нито пък има формула как да се чувстваш щастлив. Щастието е моментно състояние. Няма как да го задържим завинаги. Ето защо единственият начин да го усетим, е да му благодарим, че сме се срещнали точно в този миг,  тук и сега.

Текст: Елина Цанкова

Снимки: Иван Михалев

Практическа информация: Трявна е разположена на северните склонове на Стара планина, по поречието на река Тревненска. Намира се на около 240 км от София, на 22 км източно от Габрово и на 42 км югозападно от Велико Търново. Ако отседнете в града, можете да посетите също така Дряновския манастир или да се отбиете в Габрово, за да разгледате града и етнографския комплекс Етъра.

Българският Прованс: Историята на една корица с аромат на лавандула

“Трябва само сладолед да носите” – казва ни Яна, докато се уговаряме за снимки в  нейното вълшебно лавандулово поле. Още не се познаваме лично. “Запознали” са ни във Фейсбук, където имаме общи познати. От тях сме получили и телефона й, след като седмица по-рано сме попаднали на снимка на лавандулата.

l2

Изглежда като излязла от приказките – оцветените в лилаво цветни “коловози” се редуват с геометрична точност, следвайки релефа на хълма. И за разкош – едно дърво в края на хоризонта, което разчупва монотонността на пейзажа и приковава погледите. Споглеждаме се: “Уау! Това в България ли е?”l1

Трескаво започваме да търсим информация за мястото. Предупреждават ни, че полето е частна собственост и неканени гости в него не са желани. Още повече, че всеки момент се очаква да започне жътвата. Обясняваме, че търсим точно такава лавандула за корица на следващата ни книга – “101 романтични места в България”.

Късметът ни проработва. Яна се съгласява да снимаме полето й, но при едно условие. Да пазим в тайна мястото. Нещо напълно разбираемо, като се има предвид уникалността на полето и фактът, че до този момент е успяла да го опази от нашествието на фотографите.

Код: лилаво

Средата на юни е. Брането още не е започнало, но фотофорумите вече се пълнят със снимки на нацъфтяла лавандула. Повечето снимки тип “картички” са от района на Казанлък, където са най-големите лилави плантации.“Розовата долина” се оказва истински рай за богатите на етерично масло насаждения. Цветните градини постепенно отстъпват мястото на лавандулата, а България трайно измества Франция от първото място по добив и износ на лавандулово масло в Европа. Факт, който заслужава отделна публикация.

Но да се върнем към Яна и нейното вълшебно поле. Имаме приблизително указание как да открием селото със странното име Блатница. Странно, защото селото е на баир и е трудно да си представите блато на такова място. Намира се само на час и половина от София, но до самата нива се стига трудно.

В предварителния разговор Яна ни е предупредила, че пътищата са черни и трябва да сме с джип. Следваме указанията й стриктно. Успяваме да улучим отбивката от магистрала “Тракия” и вече караме по селски пътища, където дупките са повечко. Спираме при смесения магазин в центъра на селото да вземем сладолед. И бързаме да хванем залеза. “Фотографският” час ще настъпи съвсем скоро, затова няма време за губене.

Яна ни посреща малко след изхода от селото. Оказва са очарователна млада госпожица – на двайсет и няколко години, облечена в “градски” стил. Нищо във външния й вид не подсказва, че се занимава със земеделие. По-скоро изглежда като човек от големия град, попаднал случайно на това място. От групата “съвременни номади”, които търсят спасение от стреса на градския живот в простичките удоволствия на провинцията.

Пазарджик, мой малък Прованс

“Носите ли сладолед?” – весело ни посреща Яна, докато паркираме край лавандуловите лехи и вадим фотоапаратите. Знаехме, че има нещо специално в това място. Мислено вече го бяхме “кадрирали” и намислили ракурси за престоящата фотосесия. Но реалността надхвърли очакванията ни.

Дълги “коловози”, обагрени в лилаво, които се простират на километри и се губят зад билото на хълма. Съзерзаването им е истинска наслада за очите – като терапия за уморените от взиране в компютърни екрани очи. Само няколко минути с тази гледка, примесена с аромата на цъфнала лавандула, са достатъчни да ви отпуснат и накарат да мечтаете.

Вярваме в любовта от пръв поглед. Тя важи не само за хора, но и за места. Гледката към разцъфнала лавандула по залез слънце е един от онези магически моменти, които човек не може да забрави. Зърваш го в разгара на лятото, но споменът за него те топли и в най-студените зимни дни.

“Когато за пръв път видях свободните ниви, се влюбих в тях. Един приятел гледа лавандула и ми показа неговото поле. Много ми хареса. Цяла нощ четох за отглеждането и на другия ден вече знаех, че искам да се пробвам”, разказва ни Яна след края на снимките.

Всичко започнало преди 5 години “като на шега”. Първо засадила 20 дка за тест. После декарите станали 450. Никой от селото не вярвал, че ще го направи. Мислили, че ще се откаже. Но към момента Яна има два изпълнени проекта към ДФ “Земеделие”. И много нови планове за по-нататъшно развитие на малкия й бизнес. Всичките са свързани с лавандулата.

Отвъд селото, зад хълма

“Там всичко е любов! Времето спира. И не съществуа нищо друго освен “тук  и сега”. Всеки път, когато пътувам към село, нещо трепва в корема ми. Същото е както когато си влюбен. Не мога да го опиша. За мен това място е специално. И виждам, че всеки, който има възможността да се докосне до него, усеща същото”, казва Яна.

Преди да се захване с добива на лавандула, тя минала през тежък житейски кръстопът. “Чудех се дали да емигрирам в чужбина или да остана в България, но след като видях нивите с лавандула, реших, е това е последното нещо, което искам да пробвам, преди да се откажа от “България”, казва младото момиче.

Днес тя отново е “емигрирала”, но виртуално. От шумния и забързан свят на града – в идиличния и подреден като лавандулово поле живот на село. Вместо да търси романтиката на френския Прованс, тя е успяла да си създаде свой. Тук – в България. Само на час и половина разстояние от София.

П.С. Текстът е написан специално за “Дневник”. Името на селото, където се намира лавандуловото поле от корицата, публикуваме с изричното съгласие на собственичката му.

otbivki.com

Banner 468 x 60 px