Вход
обновено 8:39 AM EEST, Aug 28, 2019
Драгомира Иванова

Драгомира Иванова

 Главен редактор  "Здраве". Работи на Балканите от 2012г.

Уеб сайт:: https://www.facebook.com/app_scoped_user_id/10205305593103531/

Ставри Калинов: Ако стана шеф на света, бих забранил брака, границите и парите

Всичко прекрасно е от личности, а всяко зло е от обществото, казва художникът

 

интервю на Драгомира Иванова

Удивително преживяване е да се срещнеш със Ставри Калинов. Дори името му звучи хармонично, а самият той е като извънземен, несравним с никого. Общуването с него е пътуване в друго измерение, в което любовта е тайнство, а Бог никога не те предава. Занимава се с живопис, малка пластика и приложно изкуство. Организирал е многобройни самостоятелни изложби както в България, така и в чужбина. Сред феновете му е авангардният дизайнер Пако Рабан, негови картини е притежавал дори папа Йоан-Павел ІІ.



‒ За какво ви се говори днес, г-н Калинов?
‒ Аз обичам да бъда изтезаван и провокиран. Никога не искам предварително да ме питат в телевизия или списания  какво ще говоря. Само в такъв момент мога да се изявя. Но ще ви кажа първо какво значи въпрос. Означава, че ще просите отвътре в мен с въпросите си.


Вълнуват ни отговорите, не питаме просто така?
‒ Добре, за мен отговор значи нещо, което идва отгоре.


‒ Казвате, че и дарбата ви идва отгоре?
‒ Първо искам да кажа какво е Бог. Той е всемогъщ. Това е всеобхващаща сила, не само земна, не само извънземна, а вселенска енергия. Ние сме малка енергийна частица на Земята в образ и подобие на Господ. А Господ значи гост. Какво идва всеки ден на гости на деня? Това е духът. Моят дух и на всички хора. Затова и сега сме тук. Без дух ставаме латентни тела. Той е декодиращо устройство, а човешкият мозък е декодиращо съобщение за сътворението. Какво значи съобщение? То е съобщо-щение. Казват, че не може да има общение без църква. Не е вярно. Общението е в нас. Човекът е извънземно заземено, ин витро посадено с интелект.


‒ А вие как сте закодиран?
‒ Понякога ми казват: „Ама ти какви глупости говориш“. А аз отговарям: „И вие го правите, обаче не знаете, че е божествено“. Аз съм откровен, а откровението е най-скъпото нещо, което можеш да платиш на близките си, на Бог, на Вселената, на материята, на себе си. Задавам си всекидневно милиони въпроси и не оставам без отговор. Кой е Бог, какво е любов, какво е жена, какво е мъж, какво е Луна. Оказва се, че ако си странник, те мислят за луд. Ние сме свикнали да говорим етимологично, логично, буквално, канонично. Канонът е закон.


‒ Изкуството какво е?
‒ Изкуството не е канон. То е единствено ‒ един-ствен. Един от живота, който е свободен. А който чете, гарантирам, че е в зандана. Той затваря прозореца към света си и не търси сам отговорите си. Четеш за Ленардо да Винчи и за други личности, а ти не знаеш кой си. Като затвориш книгата, питаш ли се кой си ти? Трябва да има ин-терес, инсайтно търсене. Човек трябва да се обърне към себе си, да види кой е и тогава проблемите ще отпаднат и няма да има духовно болно общество. Интересът към себе си е важен, както и вътрешното търсене. Външното търсене е от дявола. Който чете се дяволи, защото чете как се свалят мадами, как се обира банка, как да се кланя на Бог. Това е измама. Важно е не да си начетен, а съчетен. Начетен значи, че си откраднал от някой нещо и не си се отчел. Простотията е отишла много далеч. След като се е научил човек да чете, той става папагал. Понеже 2000 години се осланяхме на книгата, апокалипсисът се доближава много бързо. Знаеш ли защо не трябва да вярваш на образа, на всичко написано? Защото от този момент то вече не е вярно, има други и други новини. А новина значи нова вина, вина-вия нова, нов живот. Самата виновност, че си жив, е нова вина. Ти си все наново виновен, защото се обучаваш, мислиш, че животът ти е нов всяка секунда. Всичко прочетено от друго място не е наше. Разбира се, има съвпадения на мнения, понякога и това се нарича любов. Пазарлъкът с живота, обаче не е любов. Не може да има любов и секс едновременно. Това е глупава история. За Свети Валентин си подаряваме сърчица, меченца и си казваме: ааа той ни обича. На такова ниско ниво ли е Бог? Да си подаряваме сърчица от плюш, а да не знаем как се обича.


‒ Говорите за Бог, но не ходите на църква, защо?
‒ Ако има демони на тая земя, те са три. Аз ги избегнах и трите по стечение на обстоятелствата. Моят дух ми е казвал  не! Но първо трябва да знаеш какво значи де-мон. Къде е моното? То е единственото божествено нещо. Моното съм аз. Единствен Бог в теб ‒ това е моно. Първият най-опасен демон това е училището. Вторият демон е църквата, той е жесток. Демон значи да ти знае моното. А моното значи тайнство. Най-всемогъщият демон това е държавата. Това са три човешки илюзии. И трите работят, за да унищожат и обезличат личността-човека. А Исус Христос е една лична драма, лична жертва. Той сам се разпъва. Интелигентен човек, като чуе за това, толкова ли не се досеща. В него са повярвали хиляди хора, това е неговата сила. И той се е чувствал задължен. Той самият казва: „Не влизайте в църквата, там ви учат на страшни неща“. Той говори на техния език, затова е обичан и бичуван. Обичта е бич. Обичта е да обичаш живота, за да разбереш дали той те обича. Училището се е опитвало да бъде тайнство, държавата ‒ също, но любовта е тайнство.


‒ Обществото какво е?
‒ То е общо-вещество. Да бъдеш общественик, означава да имаш общ живот с всички, т.е. като животно, на което, като му кажат „ау“, то отговаря с „бау“. А когато видят някой да слуша духа си, веднага казват: „Този идиот, видите ли го!“. Човечеството не се ли сеща кой е направил всички прекрасни неща? Всички открития са дело на личности. Всичко прекрасно е от личности, а всяко зло е от обществото. Народът не може да ми бъде роден. Само родният ми е роден. Човечеството е тръгнало по много грешен път, на личната облага. Подпис за семейство, граница на държавата, пари ‒ това са демони. И ако стана шеф на света, аз бих забранил веднага брака, границите и парите. Кажи ми, ако ги няма тези три неща, за какво ще има война?


‒ Защо бракът?
‒ Защото е мое и твое. Мое, мое! А голямото щастие е да имаш свободата. Разбираш ли ме, да те питам ли нещо, за да знам дали си ме разбрала?


‒ Питайте ме?
‒ Какво значи свобода?


‒ Предполагам да не създаваш война на другите около себе си?
‒ Добре. Но още по-точно свобода е да правиш каквото си искаш, само да не пречиш на другите. Прави каквото си искаш, любов, секс. Това е тайнство. Тайна между теб и Бог. Той никога няма да те предаде. Друго тайнство няма. Аз също бих се жертвал. За да не убият хиляда човека например, даже ще се изкефя да го направя.


‒ Казвате в едно интервю: „Когато ме убиват, измамят, обидят, за миг ставам като всички останали“?
‒ Пропуснал съм да добавя, че оттам започвам наново. Много пъти съм казвал: „Мразете ме!“. Това е единствената сила, с която хората вървят напред. Ако те погаля и ти кажа колко си хубава, веднага ще се подчиниш, а когато ти бия шамари и ти виждаш, че съм достоен, че правя хубави неща и съм те ударил само за да разбереш истината, това е бич ‒ обич.


‒ Как се пораждат идеите?
‒ Какво значи идея? Идване на деятеля. Идеята не е дошла още, но идва. Може да идва 20, 30 години. Всяка сутрин идеята идва с духа. Сутринта, като се събудих, вдишвах отново и отново. Казах си: „О, аз съм добре“, мисля си за децата ми, за приятелите ми. Живот значи да имаш Бог. А като имаш Бог, значи живо позволение и можеш да му ползваш волята. Аз имам качеството да съм откровен, затова ме мразят. Смятам, че нещата в живота трябва да са равни, точно до един милиметър. Всяка вечер трябва да правиш равносметка на това, което си направил.


‒ Това ли е най-важното, да се стремим към балансираност?
‒ Какво значи устрем? Какво значи спор? Спорейки, две различни идеи трябва да се срещнат и да се дуелират. У-спора да се наредим, успоредно. Тогава няма да има катастрофи, войни, а ще има консенсус.


‒ Агресията откъде идва?
‒ Тя е дявола. Дяволът е да не знаеш кой си, къде си и да не знаеш колко струваш във всеки един момент. Представяш ли си колко тъжна история.


‒ Рисувате като в транс, как така?
‒ Ако някои художник, докато рисува, си позволи да не е в транс, той е плакатист, писач, слуга, ангажиран, служебен, не е свободен. Транс значи преминаване на разстоянието, без да минаваш километрите. Отиваш на местата, където искаш, без да минаваш разстоянията.


‒ И докато рисувате, не се замисляте за крайния резултат?
‒ Не, много е важно да хареса на духа ми, не на мен. Духът е важен, не аз. Никой не познава духа ми и аз не познавам духа си. За три месеца съм изхарчил тон и половина маслени бои. Всички мои колеги за 20 години не са похабили 800 кг. Нарисувах 200 картини за час и половина. Бял лист, платно и часовник. Това е твор-чест-во ‒ твоята чест чрез мен е твоя. Нарисувах една картина, нарисувах втора, пета и си казах: „Бог съм!“ Сякаш не бях аз. Аз съм златна песъчинка.


‒ Как става това, какво чувствате?
‒ Много лесен отговор ‒ с безрезервна всеотдайност. Нито един безсмислен дъх нямам.


‒ Какво виждате, когато гледате картините си?
‒ Виждам целия свят, моя живот, вашия свят ‒ всичко.

Текстът е публикуван във вестник "Златна възраст".

 

„Лара“ – дебютният роман, за който жените говорят

АВТОР СОНЯ МОМЧИЛОВА

 Ния Йотова е авторът на романа „Лара“, който дни след появата си на книжния пазар се превърна в обект на бурно обсъждане от страна на феновете на т.нар. Литература от жени за жени, но и от критиците, които обръщат внимание на узрелите артефакти.

 Неподправен, динамичен, зашеметяващ с правдивостта и лекотата на стила с който се разказва един достоен за холивудски сериал, женски живот във и извън България, по време на социализма и в с нищо не напомнящата родната действителност Австралия, „Лара“обещава да се превърне в сензацията сред летните заглавия а защо не и изненадващ съперник на плеядата дебютни книги през годината. Битието на героинята, взимаща дългите географски разстояния неустрашимо и майстор на резките любовни завои, лъкатуши през спиращи дъха срещи, ситуации, изпитания за духа и тялото, изкушения и жертви.
От безметежното момичешко случване на мечтите с лекота, авторката ни превежда през воинската закалка на емигранта, доказващ се в условията на безмилостна конкуренция, не ни спестява нито стон от горещите нощи с мъжете, които не са Мъжа, както и добронамерения смях по адрес на Него, предизвестения баща, съпруг, рамо и довереник.
Разделен на три части, романът ни прави съучастници в смелите кроежи на луди планове в красивата глава на героинята, както по отношение на любовния и живот, така и в кариерното и развитие, дори ни съприкосновява с поводите и обектите и на вдъхновение. Скоро не съм срещала в текст по-натуралистично описание на болката от акта на раждането и цената на най-сладката участ, тази да прегърнеш плода на голямата любов.
Едва ли е възможно да не те присвие стомаха от брутално-правдивото описание на медицинската грижа у нас или да не получиш пристъп на аерофобия от скоковете на това лудо момиче, било с бънджи било от леглото на поредния несигурен мъж към самолета, който ще я върне към корените и Любовта.
Частта от романа посветена на решаването на една жена да стане майка и да зареже най-съблазнителните опции за светска себеизява и бурна кариера е може би най-въздействащата с безпощадната си самокритичност и откровеност. Възпитанието на децата, трудното завоюване на невинното сърце на неизкушеното ти по-малко аз, как се домогва и воюва модерната жена до пиедестала на авторитет и истински любим модел и образ – това също го има в книгата и то преживяно, осмислено и с произнесена присъда и оневинение едновременно.
Всичко има в този роман. И романът го има, и героите дишат, смеят се и плачат, любят се и си свиват гадни номера. Мирише на живот и лепка, като неизмита длан след вкусна праскова тази книга, която ще дава тепърва поводи за мнения и оценки. И не, в никакъв случай няма да са еднозначни, защото Ема Бовари и Лейди Чатръли са живи, а това значи, че жената все още има право на специално място в сбъркания ни, полудял и свиреп свят.


Инж. Стоил Стоилов: Нашият капиталист първо мисли за яхтата и колата, после за служителите си

Когато останах на улицата, ме забравиха, казва бившият кмет на Бойчиновци

ВИЗИТКА

Инж. Стоил Стоилов е роден в град Бойчиновци на 1 април, 1949 г. Завършил е ВМЕИ през 1973 г. Има и двегодишна следдипломна специализация по управление на териториалните единици. Започва трудова дейност в ОНС Монтана като инспектор по производствено обучение. След това е секретар на ОПК – гр. Бойчиновци, а от 1983 до 1994 г. е кмет на общината. Напуска с оставка преди изтичане на мандата. Печели конкурс за зам. Н-к на Поправителен дом – град Бойчиновци. През 1996 г. напуска и е изпълнителен директор на „Растма-май” – Бойчиновци. След приватизацията на предприятието, една година по-късно, въпреки добрите финансови резултати и договорката с Фона, закупил предприятието, поради натиск на регионалната структура на СДС, е освободен и две години е безработен. Това го принуждава д азамине в София, където от 1999 до 2012 г. работи в НК „ЖИ” Енергосекция София. След август 2012 г. е пенсионер.
Днес като пенсионер Стоилов събира и подготвя първата си стихосбирка „Прашинка от вселената”. Първите литературни опити прави в ТЕТ „Христо Ботев” – Монтана, където всяка година печели литературния конкурс на името на патрона на техникума. Познат на учениците с псевдонима Сто За Сто, под който редактира и издава със свои съученици сатиричния стенвестник „Сатър”.  
Има двама сина, а Господ е дарил него и съпругата му с най-голямата радост - двама внуци и една внучка. „Те промениха духа ми. Първият се роди в много тежък момент, 1999 г., когато бях безработен две години, неговата поява ме възроди”, разказва пред „Балканите” Стоил Стоилов. Говорим и за опорочената ценностна система у нас, за силикона, парите и политиците.

-Г-н Стоилов, през целия си живот сте били на ръководна длъжност, какво научихте за човешките отношения, за човешката душа?
-Това го научих по-късно, когато вече не бях на ръководна длъжност, не че преди това не съм обръщал внимание на душата. Така се случи, че от студентската скамейка влязох в казармата. Оттам попаднах на работа в Окръжен съвет, отдел Просвета. Уж трябваше да отида като преподавател в електротехникума в Монтана, но така ме завъртя шайбата, че станах кмет на община съвсем млад. Изкарах един мандат от новото време и напуснах преди края му.

-Защо се оттеглихте?
-Вътре в мен вече имаше съпротива срещу тази работа. Бяха трудни години. Започнаха тотални разрушения, които вече всички виждат, че не са оправдани. В кабинета ми идваха хора с едни и същи проблеми – „аз съм без работа, без пари, а ти тук си си добре”. Започнах да не мога да помагам и реших да се оттегля. Подадох си оставката и се явих на друг конкурс, в затвора за непълнолетни в Бойчиновци. Имаше длъжност за заместник по стопанската част. Явих се и спечелих. Зад решетките обаче издържах две години, тъй като съм волна птица. След това започнах в „Растма-май”, където се произвеждаше олио и майонеза. Аз съм последният му държавен директор преди приватизацията. Дойде голямата метла на Иван Костов и за по-малко от два месеца три хиляди стопански кадри бяха изхвърлени на улицата. Загубиха лиценза, защото фондът, който купи предприятието, накупи други предприятия в различен бранш и не можеха да го управляват. Това е само детайл, никога не съм хленчил. По-лошото беше друго и по този повод написах един стих „Мълчи телефона”. Винаги в първите дни от новата година телефоните звънят и се поздравяваме. Тази година, вече не бях кмет, нито директор, и телефонът мълчеше. Няма дори кой да те напсува, както пиша в стиха. Това е тежко, изведнъж оставаш забравен от хората, с които си работил, от екипа ти. Тогавашният кмет ми е бил заместник. Спомням си, че 1990-1991 г., като закриха местните общински комитети на партията, аз го взех на работа заедно с първия секретар. Опозицията веднага ме атакува „защо?” Казах им, че те са мои другари, не мога да ги оставя на улицата. Когато аз останах на улицата, ме забравиха. Но не упреквам никого. Стегнах се и заминах за София.

МЪЛЧИ ТЕЛЕФОНА

Приличаш на празна кутия.
Слушалка имаш с микрофон!
Обзела те е немотия,
Нещастен, скапан телефон!

Дали, че съм загубил поста,
И нямам вече капка власт?
Навярно. Логиката проста,
в основа е на всеки глас.

Звънни, дори да се преструваш,
от неудачник на щастлив.
Звънни, дори да ме напсуваш,
за да усетя, че съм жив...

Мълчи нелепо телефона.
Дори на следващият ден.
Попадаш сякаш в мъртва зона
и в нейният ужасен плен...

-Казвате, че сте се чувствали по-добре в периода, когато са ви казвали „бай Стоиле”, „майсторе”?
-Тук вече започна работническият ми път. На 50 започнах от най-ниското стъпало по професията - ел. монтьор трета група. Това беше в подрайон към контактни мрежи на железниците на Волуяк. Той обслужва централната гара. Аз слагах земните пръти. Разпореждаха ми хора, които не бяха инженери..., но аз бях никой там. Не съм мрънкал. Трябваше да навляза в тая работа. Е, трябваха няколко месеца, за да се изкача в стълбичката на професията. Получих инженерна длъжност и там се пенсионирах.  Помагах да се гледа внука, после втория внук. Много каши съм забъркал и памперси съм сменял. Намерих си и допълнителна работа - електроизграждане на жилищата, обзавеждане. Взех си едно момче да ми помага и започнах да изкарвам повечко финанси. Там вече не бях „другарю Стоилов”, „господин Стоилов”, а бях „бай Стоиле” и „майсторе”. Тези обръщения много ги ценя, защото в тях няма лицемерие.

ЛЕВЧЕ ЗА КЪСМЕТ

Намерих левче. При вървеж.
Късмет, ще носи в портмонето.
Там има място. Колко щеш!
Отдавна то, е незаето.

И днес се случи пак така.
Последната ми двайсетачка,
пое я докторска ръка
и тя потъна в тлъста пачка!

Сефте не ми е джобът лек.
А вън е жега. Време адско.
Спасявам се от този пек,
през подлеза на Цариградско.

И там, попадам в райски плен!
Едно момиче. И китара.
И глас, от ангели дарен,
Плениха ми душата стара.

То пееше с душа и плам.
Романс съдбовен. И лиричен!
Как исках много да му дам,
а съм самият безпаричен...

И в този миг на празнота,
Спаси ме левчето. Късмета!
Не бе това от суета,
а порив, на съдбата клета.

Така, от празно портмоне,
То дрънна в празното кашонче.
Дали, ще стигне и поне,
за малко хляб и за бонбонче?

Смутено тръгнах си от там.
От тази лепта смешно малка.
И пак съм в плен. Ала от срам.
От нашата реалност жалка...


С ЕДНО ОТ ЛЮБИМИТЕ ВНУЧЕТА.


-В един от стиховете си пишете, че депутатите ни приемат парламента за златна мина?
-Така е, аз съм го написал: „И как така, та златна мина, за тях е парламента наш?/ Висока плата, лимузина, за гьонсурата и търгаш! Кюфтенца сочнички в бюфета!/В чужбина чести веселби!/Напитки маркови, кафета.../Безплатно всичко, може би.../От тези с тлъстата заплата,/потънали без срам в разкош,/ пари не стигат за децата,/ стотинка, левче, или грош”.

-Имате отношение и към джендърите и Истанбулската конвенция?
-Това се неща, които българинът не ги разбра и се спекулира с тях. Всички сме против насилието и си имаме закони против него. Айде да спазваме българското и да оставим чуждиците. Имам една „Приказка за приказките”, която касае това: „Напразно чака Пепеляшка,/да дойде принц, на буен кон./ И вместо него, там по прашки,/ пристига джендърче с файтон”. И т.н.

-В книгата ви „Прашинка от Вселената” имате трогателно стихотворение, посветено на децата, какво беше детството по ваше време?
-Ние бяхме в една система, в която имаше чавдарчета, пионерчета... Добре, приемам, че много са били политизирани, идеологизирани, но нека ги заменим с нещо. В САЩ имат скаутски организации, а тук какво? Оставяш децата на улицата и на произвола. Това загърбване има обяснение. Всички, които се изредиха като управляващи след 10 ноември, преследваха една цел. Когато се разрушава една система и минаваш към друга, която икономически е с друга основа, трябва да преминеш на частна система, на капитали, които трябва да се вземат от държавата. Реално се краде и държавата си затваря очите. При умните държави капитализмът е с друго лице. Нашият е от 19 век, а техният е от 21-ви. Там човекът е свободен да твори, да създава, да е предприемчив, но държавата е силна. Осигуряват се социалните права на хората, нещо, което липсва у нас. Как ще вървим напред, като българският бизнесмен и капиталист първо мисли за яхтата и луксозната кола, а не за заплатата на служителите и условията на труд? Как така се получава в България, че пари има за всичко, а твърде често няма за заплати. Къде го има това в Германия или Швеция? Това трябва да е подсъдно. Да се надяваме, че този процес вече отминава.


СЪС СЪПРУГАТА МУ ЕЛЕНА СА ЩАСТЛИВИ БАБА И ДЯДО.


БЪЛГАРСКО ДЕТЕ

Аз съм българско дете.
Рядкост, в нашата държава!
Мама в книжки ми чете,
кой порасне, не остава.

Чезне нашият народ.
Уж сме, героично племе.
Влачим тежкият хомот,
сякаш раждат ни за бреме.

Тука всичко е менте.
Политици, депутати.
Тежко е да си дете.
С толкоз банди. И джелати.

Няма радост. Няма смях.
Няма приказки човешки.
Улицата ражда страх,
пък и нямам нови дрешки.

Всичко скъпо е за нас.
Татко, с мъничка заплата.
Щото тази хищна власт,
Граби даже от децата.

Аз съм българско дете.
Рядкост в нашата държава.
Тука, който порасте,
Бяга бързо, не остава...

-Срещал сте се с Радичков и Дамян Дамянов, как се случи?
-Нашето поколение израсна с вярата и преклонението пред имена като Дамян Дамянов и Пеньо Пенев. Поезията им ни завладяваше. Дори ние, които се опитвахме да пишем се стараехме да им подражаваме. Срещата ми с Дамян Дамянов не беше лична. Бях делегат на 14-я конгрес на Партията. Дотогава не можех да отида, но се случи така, че много стари велможи се оттеглиха и аз се доредих. Спомням си как пълната зала 1 на НДК притихна. Отвори се една врата и влезе поетът Дамян Дамянов. Вече беше изключително немощен и от двете страни го крепяха хора. Всички хора в залата се изправиха на крака да го аплодират. Той мълчеше притеснен. Беше много вълнуващо. В един мой стих написах за него: „Той мълчеше, но и в мълчание беше велик! И когато влезе и залата стана разбрала безмълвно команда стани!”.
С Радичков ме запозна моят добър приятел и поет Анастас Стоянов. С бай Анастас установихме близка връзка на тема лов и станахме неразделни приятели. През 90-те години, когато бях член на бюрото на Българския ловно-рибарски съюз. Председателят Евтим Костов ме покани в ръководството и когато имаше излети канеше гости във фазановото стопанство. Щом разбрах, че Радичков ще бъде, веднага поисках да ме запознае с него. Беше незабравима среща.

Имам и друга интересна история. По онова време много се вълнувах от темата за Георги Марков. Исках да чуя истини. Затова разпитвах бай Анастас, за снимките му с Тодор Живков. Той ходеше на лов с него, рецитираше стихове пред него. Показа ми снимки, на които Живков е прегърнал Георги Марков и сподели, че Марков е бил най-големият галеник. Една сутрин Джагаров, който беше председател на Съюза на писателите дошъл сърдит и му хвърлил папка на бюрото да види какво пише за тях. Вътре имало разработки на държавна сигурност срещу наши творци. Бай Анастас прочел там за себе си, че бил на някаква мансарда. Не бил изненадан кой е съобщил за това, тъй като бил на мястото само с Георги Марков и никой друг. Не мога да твърдя, че това е истина, но и не мога да не вярвам на този човек. Анастас Стоянов имаше поредица от статии във вестник „Отечествен фронт” за българските евреи. Беше навлязъл в разследващата журналистика и намерил архиви, от които се разбира, че  немският посланик в София – Бекерле имал лично участие в спасяването на евреите. Това е много интересно, защото немците са заклеймявани за всичко, но се оказва, че не всички са били зверове.

ДВЕ ПОСОКИ – ЕДИН КРАЙ
                      поздравявам леви и десни

Различни сме. Това е ясно.
И всеки има своят път.
Аз наляво, ти пък надясно.
Остава зад нас кръстопът.

И всеки към своя Голгота,
Пренасяше сякаш светът.
Така, се изниза живота,
Затворихме явно кръгът.

И ето ни в точка печална.
Объркано сочим я с пръст,
Поели пътека реална,
Към оня дървен, малък кръст...

-Докога ще се делим червени, сини гербери и патриоти, нали всички сме българи?
-Това не е нормално за мен. Затова съм написал стихотворението „Две посоки – един край” за лявото и дясното. Нали всички сме българи? За тия неща глас можем да дадем ние хората, които имаме някаква трибуна чрез съседи, близки, приятели. Основната отговорност, обаче си е върху политиците. Това е скромното ми мнение като човек който е участвал в тези процеси макар и на ниво община. Единадесет години не са малко да бъдеш начело на една община. За жалост много случайни хора влязоха в политиката, хора без подготовка, хора с много нисък морал, с първични нрави. Не ми се мисли какво бъдеще очаква децата и внуците ни. Този въпрос за нацията въобще не търпи отлагане.  В една Унгария, еднократна помощ за трето дете е около 30 хиляди евро на семейството. А тук? Нали виждате какво е да бъдеш българско дете. И само се хвалим, че можем да ходим по Европа да работим. Това ли ни е хваленето? Да се върнем към „Я кажи ми, облаче ле бяло”. Онези с големите заплати не разбират, че  тези хора не са щастливи там. Ще ви кажа един мой стих за моя роден град Бойчиновци. Беше привечер късна есен, към 18,25 часа, спомням си, защото си погледнах часовника. Уличните лампи светеха, тъкмо бях излязъл от аптеката:

БОЙЧИНОВЦИ

Осемнадесет, двадесет и пет.
Окачени на своите диреци
проблясват лампи, от площад напет,
но никъде не виждат се човеци.

Безмълвен стана вечер моят град.
И денем. Много стари, малко млади.
Прокудени са хората. От глад.
Сега кръстосват чуждите площади.

Повярвайте! Не търся тук вина.
Макар че знаем, има и виновни.
Причините са много, не една.
Едва ли, всичките да са съдбовни.

Бойчиновци без ропот се смали.
Съдбата само взема и извежда.
Умираме, не раждаме, нали?
Къде тогаз да търсим и надежда?


РЕКА ОГОСТА - ФОТО ИВАЙЛО ИВАНОВ


-Какво е за вас Бойчиновци?
-Бойчиновци е и моя болка и моя обич. Посветил съм живота си на Бойчиновци. Можех като много други да изчезна по големите градове, но реших, че тук е по-добре. Спомням си, когато бях още в общината, имахме една кметица на село Палилула, казваше се Дария. Беше завършила немска гимназия и ми преведе писмо, което получих от германски гражданин. В него той пишеше, че е бил на екскурзия в България и е минал през Бойчиновци и пише колко му е харесало тук. Разположено в долина между две реки. Германецът, верен на принципите си търсеше екскурзия до Бойчиновци. Известно време кореспондирахме с него.
Това че се разруши икономиката ни в града, е голяма болка. Тук идват турци и гледат района около Консервния комбинат, който беше напълно разрушен. Добре разбирам, сменяш системата, сменяш властта, но защо рушиш изграденото?
Въпреки всичко съм оптимист за Бойчиновци.

ОГОСТА

Балканът ражда ги. Сестри.
А те се втурват през полето.
Събират се по две, по три,
за да пристанат на морето.

От Чипровци и Дълги дел,
Огоста тук снага извива,
и право в Дунав, тих и бел
събраните потоци влива.

Затвориха я в язовир.
За ток, от водната централа.
Но пак тече си тя, без спир
и често буйна, побесняла.

Вековна тук е. Ден след ден
земя и хора утолява.
В подмОлите скобАр и клен,
уклей и мряна, като плява.

Когато пишех този стих,
заслушан в ромона вековен,
разказваше тя, с шепот тих
за някакъв далечен спомен.

Нашепваше за участ зла,
когато наранена, клета,
водата в кърви и била,
септември, двадесет и трета...

интервю на Драгомира ИВАНОВА

Певицата Ерилиен получи награда от European Latin Awards

АВТОР РУМЯНА СМИЛКОВА

Наложило се да дели обща съблекалня с музикантите от „Джипси Кингс“

Певицата Eрилиен е единствената българка, получила статуетка на престижните награди European Latin Awards в град Фрозиноне, Италия. По време на престижното събитие на 8 юли награди получиха 24 артисти, допринесли за обединението на културата между Европа и Латинска Америка. Сред призьорите на стадион „Бенито Стирпе” са: вокалистът на „Джипси Кингс” Андре Рейс, със специални гости Марио Рейс и Чико Кастило (изпълнител на хита Alabina); групата „Блек Айд Пийс”; Емилио Естефан (музикален продуцент и съпруг на Глория Естефан); Боб Синклер; вокалистът на група „Тото“ Боби Кимбъл; Ерилиен; френската певица от индонезийски произход Ангун; Маурицио Гуареро (тонрежисьор със 6 награди „Грами”), Рикардо Кочианте и др.


Българката, която от години живее в Италия, получи наградата „Европейска певица, пробила на латиноамериканския пазар с латино музика”. От 15 години тя е тясно свързана с Латинска Америка, където е изнесла редица концерти. Нейни песни са в „Топ 10“ на музикални класации на Чили, Еквадор, Бразилия. По тези екзотични географски ширини тя е гостувала в редица телевизионни предавания, дори е била специален гост на ежегодния самба карнавал в Бразилия.


„В поп албума ми Oiga Querido (издаден през 2003 г. от Сони Мюзик Италия) имаше две песни с латино ритми, благодарение на които започнах прекрасната авантюра в този континент. И тя все още продължава. Тогава моят псевдоним беше Платино. През настоящата 2018-а правя 20 години, откакто съм на поп сцената. Преди това 10 години се занимавах с оперно пеене”, казва изпълнителката, която на 17 юли празнува рожден ден, и си е подарила време за малко почивка в София и на родното Черноморие.
За рождения си ден тя получи видео поздрав специално от звездата от „Джипси Кингс“ Андре Рейс, популярен у нас от изпълнението на хита Baila Baila. В него с най-топли чувства той казва: „Честит рожден ден, скъпа Ерилиен. Много поздрави и на цяла България! Скоро ще се видим за един супер концерт“.

С ЧИКО КАСТИЛО ОТ "ДЖИПСИ КИНГС" СА ДЕЛИЛИ ОБЩА СЪБЛЕКАЛНЯ

В момента Ерилиен работи по дуетна песен с Анде Рейс, с която ще зарадва българската, италианската и латино публиката.
Певицата не крие, че преди концерта на стадион „Бенито Стирпе” е имало доста забавни моменти за изпълнителите. Тъй като е нямало гримьорни, е трябвало да се преоблича във футболна съблекалня, която деляла с 8 други изпълнители – все мъже, между които Чико Кастило от „Джипси Кингс“.


В повече от шестчасовия зрелищен концерт на живо са взели участие 50 балетисти от Латинска Америка и артистите: Боб Синклер; Ангун; вокалистът на „Тото“ Боби Кимбъл; Андре Рейс и „Джипси Кингс“; Даниел Сантакрус; групата “Блек Айд Пийс”; Алекс Брити; Ерилиен; Исак Делгадо; Хосе Луис Кортес; Османи Гарсия; Елвис Пресли джуниър; Рикардо Кочианте; група Natalino и много други.
Концертът с участието на Ерилиен ще бъде излъчен в Италия по националната телевизия Italia 1 (Mediaset).

Banner 468 x 60 px