Стефан Китанов, директор и създател на "София Филм Фест": Играя за победата, не за играта

Интервюто взе Виолета Цветкова, снимки Тони Тончев

Снимките са със съдействието на "Гранд хотел София"

Tой е на 58, но има енергия на 31-годишен, на колкото за пръв път поема директорски пост. Мотивира хората с идеи и е готов да работи всичко – от лепене на афиши до преговори с чуждестранни кинопродуценти. По образование е икономист, филмов критик и артмениджър, по призвание – киноман, музикант, събирач и разказвач на истории. Създаде Международния "София Филм Фест" и един от 10-те най-големи пазари за европейски филмови копродукции Sofia Meetings. И ако сега има истински притеснен човек заради коронавируса и забраната на културни събития у нас, това е Стефан Китанов. Вместо на 12 март да открие 24-тото издание на фестивала, който постави България на картата на престижните международни кинофоруми, той трябваше да спре провеждането му: да откаже самолетни билети и хотели за стотици гости от чужбина, да спре прожекции, брифинги, представяне на проекти, преговори на копродуценти…
Следваме Стефан Китанов, защото e:
- Едновременно артист и мениджър
- Вдъхновител, може да доведе тук и най-резервираната световна звезда
- Не толерира мързеливи и небрежни

– Можем ли да кажем, че сте пред най-голямото изпитание в историята на "София Филм Фест", г-н Китанов?
– Досега не сме били в такава ситуация. Това е война. Срещу човечеството. Атакува ни анонимно зло. Гледали сме го на кино, но този филм е наяве. Имали сме и други атаки. Тази е от най-силните. Засега. Нека ѝ се противопоставим – не само ние, киноманите, а всички. Да си помагаме. И да вярваме в доброто. Обичам филмите с хепиенд. Ще гледаме този филм на 24-тия "София Филм Фест"! Очаквайте го през 2020!

– Май ненапразно директорът Китанов за всички е оптимистът Кита…
– Просто се опитвам да радвам хората с това, което правя. А ако успявам, то е с много труд, с приятели, вдъхновение и пътувания; с това да съм последователен в заниманията си. Така е още от 1992 г., когато започнах да работя в Дома на киното. Компромисите са неизбежни, но е важно да не изневеряваш на посоката, която си поел.

– Това означава ли, че винаги сте знаели какво искате да постигнете?
– Не. Когато кандидатствах във Висшия икономически институт "Карл Маркс" в края на 70-те, знаех само, че не искам да държа изпит по математика. За специалността "Финанси и кредит" се кандидатстваше с география и ме приеха там. Петте години следване сигурно са ме научили на нещо, но това, което ми остана завинаги, са приятелите и спортът. Бях основен състезател във волейболния отбор на института и това ме стимулираше. По природа съм състезател. Играя за победата, а не просто за играта. Ако бягам, трябва да съм първи. Ако съм трети, го приемам, но ако мога да съм втори или първи, повтарям състезанието. Ако не – усмихвам се и продължавам напред. Важно е да се научиш да приемаш загубата! Урокът от грешките е най-доброто образование!

– Завършвате и кинознание в НАТФИЗ, а успехите Ви започват, след като ставате директор на Дома на киното – готов ли бяхте за поста?
– Бях на 31 с акъл на 18-годишен. Стана случайно. Или може би не случайно. След 10 ноември 1989-а бях един от първите улични музиканти в София. По-късно към мен се присъедини моят приятел, китаристът Петър Георгиев – Пешето. Веднъж през април 1992-ра в подлеза на НДК, където свирехме, дойде кинокритикът Сашо Янакиев (светла му памет!) и каза: "Кита, има конкурс в Съюза на филмовите дейци (СБФД) за директор на Дома на киното и ние с Янко Терзиев (също кинокритик, б. а.) смятаме, че ти си подходящ". Отидох, подадох молба, върнах се и продължихме да си свирим. След две седмици станах директор на Дома на киното.

 

Снимките са със съдействието на "Гранд хотел София"

 


– Не беше ли трудно за човек без управленски опит?
– Не бих казал. Екипът на Дома на киното беше от един основен прожекционист, друг, който го сменяше, касиер, организатор и директор. Нямаше компютри, нямахме и средства. Пишех програмите на ръка върху лист А4 и ги разлепвах по другите кина. Такъв директор бях. Нямаше и помещение за офис. Сам ремонтирах стаичка, до която се стигаше през прожекционната. Ако някой искаше да се срещне с мен, трябваше да звънне на левия вход към киносалона, да излезе киномеханикът, който обикновено беше по потник, защото при киномашините е горещо, и да го упъти към "кабинета" ми
– такива бяха първите ми бизнес срещи.
Кариерата
Стефан Китанов създава фирмите "РФФ Интернешънъл" (1994) и "Арт Фест" (2001), с които организира ежегодни кинофестивали в България и продуцира филми ("Светът е голям и спасение дебне отвсякъде", "Рапсодия в бяло", "Белгийският крал", "Дивата круша", "Ирина" и др.).

Сценарист е на документалния филм "ФСБ". Разпространява у нас филми на Вим Вендерс, Франсоа Озон, Фатих Акин, Ларс фон Триер и др. От 2003-та е член на Европейската филмова академия. Журирал е на фестивалите във Венеция, Кан, Карлови Вари, Москва, Кайро и др. Отличен е със "Златен век", "Златно перо", Мениджър на годината на "Европа Синемас".

– Какво не променихте в работата си досега?
– Винаги съм бил много взискателен към всичко. Никога не съм толерирал мърлявщина, неподреденост, неперфектност.

– В Дома на киното започна и предисторията на най-голямото Ви кинодете "София Филм Фест" – трудно ли го превърнахте в престижен европейски кинофорум?
– Беше въпрос на натрупване, на познания, на срещи, на пътувания. Първото ни събитие в Дома на киното беше малък фестивал, който приятелят ми Коста Биков, тогава главен секретар на СБФД, кръсти "Световно кино в края на лятото". В кризата от 1992-ра – 1993-та хората не можеха да отидат на почивка, затова им дадохме възможност да пътуват чрез киното. Тогава започнах да работя активно с чуждестранните културни институти в София, с които сме в прекрасни контакти и до днес. После дойде идеята за "Рок Филм Фест", който направихме с Британския съвет, основно със зам.-директорката Джоана Морис и с Деси Стойчева, шеф на отдел "Изкуства" .

Пак стана случайно. В лондонския National Film Theatre – представителен кинокомплекс на Британския филмов институт, имаше сезон на рокфилми, за които ми отвориха очите Янко Терзиев и Найджъл Крос от Британския съвет в Лондон. С помощта на Найджъл идеята се оформи и зрителите у нас видяха рокфилми като Woodstock и Monterey Pop, като The Song Remains the Same за Led Zeppelin и др. Посрещнахме и роклегендата Мич Мичъл, барабанист на Jimi Hendrix Experience. Публиката реагираше като на рокконцерт, невероятна енергия!

– И нямаше спиране след това...
– Точно така. Логично дойде продължението "Рок Филм Фест 2" през 1994-та, но между двата фестивала се случи едно от най-важните събития в живота ми. През есента на 1993-та Британският съвет обяви конкурс за стипендии за артмениджмънт, кандидатствах, одобриха ме и заминах на специализация във Великобритания. Седемте месеца там ми отвориха очите, слуха, сетивата. Първите три месеца в De Montfort Univercity в Лестър за мен бяха най-вече повод да търся, да откривам и да попивам. Срещах се с хора, пътувах из цяла Англия, отидох и в Шотландия, и в Уелс, и в Ирландия. Ходех в автентични рокклубове.

Тютърът ми, или класният, Кристофър Моън, ме канеше на вечеря със семейството си. Имаше всички плочи на Джони Мичъл, Beatles и Rolling Stones, купени в дните на излизането им. Записа ми на касета първите албуми на Мичъл и ги слушах, докато тичах привечер в квартала. Купих си първата качествена китара, Yamaha, и направих малък концерт за колегите ми чуждестранни студенти – с моите пет акорда и любимите ми парчета на Боб Дилън, Саймън и Гарфънкъл, Нийл Йънг. А после с други студенти пяхме и в рокклуб Royal Mail Pub в Лестър. Голям купон!

Беше за удоволствие или имахте по-далечна цел?
– Не си поставям цели. При мен нещата стават естествено. Имах семейство, жена и дъщеря на пет години, никога не съм си и помислял, че няма да се върна в България или че ще правя друго, освен да съм в Дома на киното и да организирам "Рок Филм Фест". Затова обикалях арткината в цяла Великобритания. Бях и на няколко техни събирания – истинска школа за мен как се прави програмация и какви филми се показват, какви събития правят и как ги промотират, как представят авторите, какви са брошурите и каталозите им, как работят с медиите.

Ходех и на концерти – първо в рокклубове, после и на големи звезди като Ерик Клептън, Джо Кокър, Zi Zi Top, Джетро Тъл, на Бърт Йенш, който след това дойде в София. Няма да забравя и мига, когато за пръв път пристигнах в Лондон. С Джоана Морис имахме среща на гарата Kings Cross, с метрото стигнахме до Piccadilly Circus, на излизане тя ме помоли да не вдигам поглед, докато не ми даде знак. Изкачихме се на повърхността и когато чух "сега", видях сграда на пет етажа с надпис Tower Records. Легендарният магазин за аудио и визия се превърна в моята библиотека.

– А имахте ли знакова за бъдещето Ви среща?
– Да. Докато бях в Лестър, се очакваше посещение на кралицата. Споменаха ми, че може да представлявам българските студенти и да се ръкувам с Елизабет Втора. В същото време обаче в National Film Theatre в Лондон имаше втора част на програмата с рокфилми и аз поех натам. Гледах Leonard Cohen: Bird on a Wire на Тони Палмър и… през юни 1994-та той беше първият режисьор суперзвезда, който дойде на "Рок Филм Фест 2". А след това още много пъти, защото обикна България.

През есента на същата година отидох на Лондонския фестивал и се срещнахме с Палмър в един пъб. Пихме по чаша вино и той ми каза: "Стефан, донесъл съм последния сценарий на Джон Озбърн. Искам да направя филм за Хенри Пърсел и ти да организираш снимките в България. Това е тв филм, продуциран от Channel 4, с епоха, с масовки и за да го направим, ни е необходима дестинация като България. Уверен съм, че щом можеш да организираш "Рок Филм Фест", ще се справиш и с филм".

 

Снимките са със съдействието на "Гранд хотел София"

– И заснехте "Англия, моя Англия" – тогава ли си казахте "мога и повече"?
– Може и така да е било, но аз просто исках да свърша тази работа професионално. Открих първата си продуцентска фирма, работихме заедно с приятеля ми Радослав Спасов, а от опитните продуценти и директори на продукция Сашо Методиев и Руси Люцканов научих страшно много за организацията на процеса. Безкрайно съм благодарен и на художника сценограф Анастас Янакиев, защото за всички от българския екип това беше голямо приключение. У нас ритъмът на работа все още беше като в социалистическото кино, а при Тони Палмър няма "не може". Изключително взискателен, всяка втора негова дума беше "искам!", а в добавка – "сега!". Той ме научи, че няма невъзможни неща. Научи ме и на практичност, да предвиждам и да работя бързо.

Едно от най-големите ни изпитания беше при заснемането на епизод с Големия пожар в Лондон от 1666 г. Построихме декорите в един ръкав на Суходолското езеро, което трябваше да бъде река Темза. При нечовешки условия. В началото на април 1995-а заваля непомнен сняг. София заприлича на Сибир. Заведохме Тони Палмър да види направеното, той погледна декора на 10 м от водата и каза: "Стефан, каква е прогнозата за времето?". Ами, отвърнах, след три дни рязко се затопля и снегът ще се стопи. "Аха – продължи той. – Искам този декор да отиде горе, на хълма. Сега!" Усилието беше страшно, но се справихме. Когато започнаха снимките, участниците в сцената газеха във вода. Т.е., ако декорът не беше преместен, "старият Лондон" щеше да се удави в Суходолското езеро.

– Кой е добре дошъл и кой няма място в екипа Ви?
– Това също е естествен процес. С времето дойде желанието за по-големи събития – след "Рок Филм Фест 1 и 2" направихме фестивала на "Монти Пайтън", а през 1997-а се случи и първият "Мюзик Филм Фест", когато за музикалната програма се грижеше Ивайло Крайчовски – Пифа (светла му памет!). Работех с малък екип. И тъй като започнах да правя фестивал като независим продуцент, имах и офис извън Дома на киното – половината хол вкъщи беше преграден с библиотечка, на една маса имах факс и компютър. Така беше до 1999-а, когато наех първата ни стаичка в НДК.

Винаги съм работил с хора, които вярват на това, което правя, и възприемат взискателността ми към всичко. Някои не понесоха темпото, други бяха мърлячи и отпадаха. Трети не издържаха на това да се работи идеалистично. С Мира Сталева и Кирил Лозанов сме екип още от първия "София Филм Фест" през 2001 г. С нас беше и Маргарита Радева – светла ѝ памет, почина на 33, огромен човек! С Вихрена Нинова и Светла Дамянова сме повече от 15 години. Екипът ни има постоянно ядро, около което се гради останалата му част. Може би не е правилно, но водещ принцип за мен е реализацията на проекта.

– Ключов момент в историята на фестивала е филмът "Ничия земя" на Данис Танович, нали?
– През 2002 г. "Ничия земя" беше номиниран за "Оскар", а аз научих, че имаме вино с това име. Отидох при Филип Харманджиев, собственика на "Дамяница", и му казах: "Вие имате виното, ние имаме филма – хайде да ги срещнем". Филип каза "ми хайде" и спонсорира коктейла на откриването. По средата на фестивала обаче филмът спечели "Оскар" и аз написах имейл на продуцентите: "Ние имаме виното и филма, защото с него открихме фестивала, а пък вие имате "Оскар", ама ние го смятаме и за наш. Хайде да видим кое е първо – виното или филмът – и да се премерим. Но вместо да се вади "Калашник", елате на чаша "Ничия земя" и да получите първата в историята на фестивала награда, кашон с вино". Продуцентът Марк Баше дойде, връчих му кашона и казах на публиката в НДК: "Вече имаме награда, ама искате ли фестивалът да стане състезателен, да си има международно жури и т.н.". Всички в залата казаха "да" и на следващата година вече имахме конкурс.

А как успявате да привлечете световноизвестни личности?
Семейството
"Семейството е най-важното за мен на този свят. Радвам се, че със съпругата ми Илиана сме заедно и ме търпи повече от 30 години."
– С приятели, с пътуване, с лични срещи. С писма не става. Просто отивам, представям се, естествено и открито. Така се случи примерно с Вим Вендерс през 2000 г. на фестивала в Ерусалим. Отивахме с жена ми към едни маси, проснати на библейска ливада пред филмотеката, и до едно дърво намерих банкнота от $20. Късмет! След секунди до една от въпросните маси видях Вим Вендерс. Представих се, попитах дали би гостувал на нашия фестивал. Той ми даде имейла си и каза: "Стефан, в момента живея в Ел Ей. Но ако съм в Европа около твоите дати и имам два свободни дни, ще дойда и в София". И през 2006-а дойде. А на пресконференцията каза, че нарочно оставил онези $20... Да бе, да!

– Продуцирате и филми. Рангел Вълчанов изпя лебедовата си песен именно с Ваша подкрепа – кой е яркият спомен от него?
– Рангел (светла му памет!) има съдбовно място в живота на моето семейство. Със съпругата ми Илиана Китанова бяхме още студенти, когато той я покани да се снима в "А сега накъде?". Помолих да съм на стаж в продукцията, бях момче за всичко, но като студент по кинознание ми беше важно да следя как работи магьосникът Рангел. Беше като сън! Веднъж преди снимки пусна запис с невероятна индийска музика, изпълнявана на ситар от Шауразия, после събра актьорите и основните членове на екипа и каза: "Скъпи мои, ние с оператора стигнахме до идеята, че това ще е последният филм в живота ни – след като завършим последния кадър, всички да се самоубием, Радослав Спасов да го заснеме, след което да отлети и той и да оставим това на света". Гробно мълчание! Рангел продължи: "Ако споделяте, кажете". Плахи гласчета казаха: "Аз съм съгласен/на". Така владееше ситуацията, че постигна уникална съпричастност. И после развали магията.
Приятелите
"Най-близките ми приятели не са много, но срещите ни са пълноценни. Отворен човек съм, макар и да не съм екстроверт. Бързо се сближавам с непознати, а доверието се доказва във времето."

Минаха години. На 60-ия си рожден ден Славчо Спасов ни събра в двора на Киноцентъра. Много от актьорите на "А сега накъде?" бяха там и ни хрумна да заснемем продължение. Рангел и Георги Данаилов написаха сценарий, два пъти кандидатствахме за субсидия, гласуваха ни малка сума, но ние и не искахме много. Така се роди "А днес накъде?" – в първия филм жена ми беше актриса, а аз момче за всичко; във втория тя пак беше актриса, а аз – продуцент, а нашата дъщеря беше асистент. Рангел беше на 78, болен, с катетър, но не закъсня нито веднъж за снимки. Когато имаш такъв висок дух до себе си, ти го следваш.

– В рамките на "София Филм Фест" създадохте първата форма на копродукционен пазар у нас – как се разви Sofia Meetings?
– Sofia Meetings се роди от опита ми като продуцент на филма "Светът е голям и спасение дебне отвсякъде" на Стефан Командарев. Посещавах пазари на филмови проекти и разбрах колко важно е един кинофестивал да има и професионална платформа, която да привлича международната филмова индустрия, но и да дава възможност за развитие на хората, работещи тук. Формулата на нашия копродукционен пазар е микс между начините, по които работят пазарите на проекти в Ротердам и в Котбус. От 2004-та до сега Sofia Meetings се превърна в един от 10-те най-важни пазари на филмови копродукции в света. Тук идва каймакът на европейската филмова индустрия, хора с отношение към Централна и Източна Европа. Пазарът е и трамплин за новите български филми – 90% от тях започнаха като проекти и тръгнаха по света оттук. Голяма роля за развитието му има Мира Сталева, която го оглавява от 16 години!

 

Снимките са със съдействието на "Гранд хотел София"

 
– И вярвате, че въпреки коронавируса ще има "София Филм Фест" и Sofia Meetings 2020?
– Както се казва, Coming Soon! Поздравявам квартала/Петте кьошета, София, България, Европа и планетата Земя с парчето Always Look on the Bright Side of Life (Винаги гледай към светлата страна на живота) от филма на Тери Джоунс "Животът на Брайън според Монти Пайтън". Не мога да не ви поздравя и с парчето We Shall Overcome ("Ще го преодолеем"), но за да не ставаме твърде сериозни, да се върнем към финала на песента от "Животът на Брайън": "По-лоши неща стават в морето…". Да му мислят големите риби.

– Ясно – Кита да му мисли. А какъв е той вкъщи?
– Кита вкъщи няма никакви претенции. Лош актьор е, естествен и прям е, понякога твърде директен. Поради тоталната си заетост може би не можах да отделя достатъчно време на израстването на моята дъщеря за сметка на жена ми, която й се посвети. А сега бих искал да компенсирам с двегодишната ни внучка Димана. Всеки миг с нея е равен на безкрайност.

– Как Ви нарича – Кита или дядо?
– Даду.

– Какви са мечтите на Даду и Кита за 2020?
– Даду мечтае за повече време с Димана, а мечтата на Кита е фестивалът по-бързо да започва и свършва, че да има време за Димана (усмихва се). 

http://iconomist.bg/

Balkanite Net