Баня в гората 2 – „Двете бани”

Това място, според една от теориите, дава името и на близкото село Ощава – водата е толкова гореща ( 65 ° C ), че кожата буквално се „щави”. Никой не знае всъщност кога е построена самата баня – тя просто винаги си е била там. През 60-те години на миналия век е реконструирана и над каменния басейн, в който се събира водата, е излята плоча и вдигнат покрив. На таванчето под този покрив, между другото, никак не е страшно да се спи дори и през лютите планински зимни нощи, защото отдолу се отоплява със своеобразно парно подово отопление (разположения под него басейн).. Малко преди да достигнем заветната цел спираме и на едно друго живописно местенце – махала Миланчовци. За да добиете представа за неописуемото спокойствие и пасторална красота на махаличката , представете си как цял живот сте били на диета и изведнъж се озовавате на световен конгрес на кулинарите с разрешение да изпиете и изядете всичко, до което се доберете. Точно така се почувстваха и нашите изтерзани от градски шум и прах души, когато застанахме на потъналия в зеленина склон и вперихме очи в картина, достойна за четката на най-великия художник. Там всяка къщичка, разказва своята история – някои вече необитаеми, някои дори полуразрушени, намираме дори черно-бял сватбен портрет, окачен на вече изгнила веранда. Но намираме също и баба Ката – винаги готова да ни посрещне с усмивка, да ни разкаже история и да ни покани за почивка в малкия си подреден двор, където един пуяк, не по-малко горд от кораба Куин Мери, пази стопанството от орлите, кръжащи над селото. Все още има хора там, хора истински и земни, хора, за които това е роден дом и които не биха сменили за нищо на света красотата и свободата на планината със съмнителните удобствата на градски апартамент. Нито една къща там не се продава. Това е място където просто искаш да останеш завинаги, да се слееш с малкото вълшебно късче рай , да се разтопиш в златната тишина и никога повече да не помиришеш дори и една молекула градски въздух. С обещание да се отбием пак на връщане тръгваме към старата жежка баня. Слънцето вече е високо горе и погледът изведнъж е пленен от снежната красота на връх Пирин, който като пълнопрaвен владетел гордо посреща всеки един гост в неговите синьо-зелени владения. От махалата банята вече е съвсем близо. Минаваме едно от дървените мостчета над река Ощава или Дяволската река и се натъкваме на нова изненада – в коритото на самата река има иззидана малка каменна вана, която се пълни от горещия извор. Нито зимните студове, нито ледените бързеи на реката не са били страшни за децата, които са се къпали там по всяко време на годината. Още малко по-нагоре и ни посреща нисък керемиден покрив – стигнахме. В момента банята е празна, но ние знаем, че тук често идват възрастните хора от махалата да се изкъпят или да изперат. Над стария каменен басейн се вие жежка пара и приканва да се натопиш. Температурата е толкова висока, че водата се охлажда и от студен извор и въпреки това в басейна е нужно да се влиза много, много внимателно. Хвърляме раниците и най-после се потапяме в горещата лековита вода. Схванатите ни от работа пред компютъра гърбове, плешки и рамене сякаш ни благодарят с приятни тръпки. Въпреки това обаче прекарваме само по няколко минути напълно потопени във водата и излизаме на дървената пейка да се разхладим, жегата в басейна е наистина трудно поносима, пък и опасна. Така , редувайки жега и хлад, постепенно телата ни се изпълват с приятна отмала и за пореден път през този магически ден ние решаваме, че никога не искаме да напуснем това място. Оставаме колкото можем до по-късно, надявайки се времето наистина да е спряло, както ни се струва и да не ни се налага да си тръгваме. Скоро обаче насред вълшебния концерт на птичките, чуваме чановете на стадо, прибиращо се в селото и със съжаление осъзнаваме, че е време. Планината ни изпраща с една последна пищна експлозия от слънчева позлата, сякаш да ни напомни, че далеч не сме видели всичко, на което е способна. Все пак тръгваме с обещанието пред себе си, че скоро пак ще дойдем и с надежда, че следващото ни посещение ще завари старата баня все така спокойна и недокосната от съвременния свят, скрита в Пирин планина.

Баня в гората 1 – „Задругата на извора”

Има една българска притча, че когато Господ раздавал земя на народите, нашите прадеди работели на нивата и не сварили да се наредят навреме. Когато дошъл техният ред, цялата земя вече била раздадена. Затова Господ им подарил парченце от рая. Тази стара приказка е първото нещо, което ти идва наум, когато попаднеш в пределите на красивия и горд Пирин. Тръгваме от Благоевград „по първи петли” , когато въздухът е прозрачен и хапещ. Първата ни цел е село Стара Кресна. По приключенски, избираме пътека през планината , която жителите на селото използват, за да стигнат до спирката на влака. Виждали ли сте как се пробужда планината? Гледката е незабравима – сумракът постепенно изсветлява, околните хълмове се позлатяват от изгряващото слънце и докато сред боровата гора все още царува студът, над главите ни вече се сипе топла благодат на пролетната утрин. Планината неистово засипва сетивата ни със звуци, аромати и гледки, сякаш едва ни е дочакала да се появим за това пищно представление. Стигаме до „оригиналната” Кресна, която е преименувана на „Стара” , след като съвременната получава името си през 1978 г. Името на селото идва най-вероятно от думата „кръст” и е изглеждало така: Крѣсна. На хълма над селото ни посрещат каменните останки на някога величествената сграда на църквата „Св. Арх. Михаил” - най-голямата за времето си църква в Кресненско, строена през 1856 г. и два пъти опожарявана. Току до нея е и сградата на новата, където се е помещавало килийното училище. Пристъпваме с леко страхопочитание в древната сграда .В средата стои каменният амвон. Въображението рисува картина на хората, събирали се тук, със своята болка и радост, емоция, надежди и страхове, молитвите , пропили се сякаш в старинните камъни. В стените, оцелели от пожарите и разрухата на времето, стоят глинени съдове, зазидани на равни разстояния. Можем само да гадаем дали са съхранявали човешки мощи, благовонни масла или са служели за по-добра акустика ? Тайнствената атмосфера нарушава кръсточовката, която гнезди в развалините. Името й идва от това, че връхчетата на човчицата са закривени в противоположни посоки, хитър инструмент за изваждане на семенцата от шишарките, които са основната и храна. Присъствието и в старата църква е символично– според легендата , човчицата й се извила, докато се е опитвала да извади гвоздеите от ръцете на прикования Христос, а кръвта му обагрила перата й в червено.Тялото на кръсточовката е нетленно, то не се разлага след смъртта. Според легендата това е дар от Бога според учените се дължи на смолата, която поема с боровите семена. От Стара Кресна намираме табела. Тя ни упътва към Хладката Баня – втората ни спирка по пътя, но съвсем не и нашата крайна цел. Дълго време местните хора са пазели ревниво от широка популяризация богатството на минералните извори между Стара Кресна и село Ощава. Ощавските минерални бани стават предпочитано място за релаксация и къмпинг, доста често посещавани от рафтърите, търсещи силни усещания по р. Струма и завършващи шеметния си полет с ободряваща минерална вана. Местенцето е чисто и подредено, има две големи къпални – мъжка и женска, водата е с постоянна температура от 38 ° C и помага при лечение на опорно-двигателния апарат. Има всичко необходимо за почивка и къмпинг – достатъчно живописни масички и столчета, пригодени от дървени пънове, чешмичка със студена вода, места за палатки и за огън и най-вече - дивата, изобилна красота на планината – зелената мекота на тревата, строгите осанки на боровете, мелодичния звън рекичката, чудният аромат на акацията и синьото безвремие на небесния лазур. Много от туристите спират до тук,ние обаче знаем, че тепърва предстои кулминацията в грандизония природен спектакъл и след кратка, ободряваща почивка продължаваме нагоре по горския път към нашата крайна цел – Жежката баня.

Извънземни в пролома?!

Точно така, в Кресненското дефиле всичко е възможно. Случи се в средата на лятото. Почти месец издирвахме това изключително рядко и потайно животно, което с право може да се нарече „извънземно”. Името му е Галеодес Грекос (Galeodes Graecus). Намерих само две три снимки в Интернет. После видях два препарирани екземпляра в природо-научния музей хванати някъде край р. Вардар преди много години с полуизсъхнали коремчета и нищо друго. Прочетох някъде, че през размножителния период мъжкия вдига женската високо над главата си на страшните вилици наподобяващи ножици за ламарина. Срещнах се с доктор Делчев от БАН – водещ учен в тази област и мой приятел, но и той ми каза, че е виждал „звяра” през 70 –те години за пръв и последен път. Вече бяхме обърнали няколко тона камъни, проверихме всички тунели трънаци и скални пукнатини. Усещах, че моя по-млад колега Любчо, който познаваше всичко наоколо на латински и български започва да губи търпение. До онази гореща нощ, в която се спуснахме по знаменитата поляна над спирка „Яворов” където преди стотина години някой бе видял красивата нощна пеперуда Ретера Комарови (Rettera Komarovi) станала символ на дефилето. Беше около 1 часа и слизайки на линията към нас хванал здраво кормилото на велосипеда, опитвайки се с усилие да надвие съня, се зададе дежурният на спирката. Беше „изпратил” нощния влак и се връщаше от кантона. Нашето появяване, като две огромни светулки с фенерчета на главите го разсъни напълно. Така и не ни вярваше, че снимаме филм. Смяташе, че сме бракониери, които ловят редки змии, а такива наоколо с лопата да ринеш. Затова и захвана дежурния разговор: за шарената змия наречена „тигров” смок (разбирай леопардов Elaphe Situla), за някаква жълта змия, която само той бил виждал. После се отплесна за кравяците, които виждал как пият мляко от вимето на кравата – бабини деветини, от които Любчо се дразнеше много. Разговора ни прекъснаха двамата бодри помияри, които някой някога, бе оставил от влака на спирката и сега ни посрещаха с радостен лай. Те обикаляха около мъждукащите лампи и изкусно ловяха огромни скакалци, които неволята бе научила да консумират. Нищо лошо... Все пак те съдържат 2 пъти повече белтъчини от най- чистото телешко месо. Някъде пишеше, че ако човечеството заумира от глад скакалците ще ни спасят набавяйки ни нужните протеини. Качвахме се на перона когато нещо бързо се стрелна към чакалнята. Любчо нададе отчаян вик – „Галеодес” и се хвърли с кепа за пеперуди върху плочките. Единият от помиярите, който се опитваше да направи най-голямата грешка в живота си изяждайки галеодеса отскочи уплашено встрани, другия гледаше учудено –явно за първи път чуваше за подобно животно. Няколко минути след това извънземното нервно помръдваше коремче в буркана. И така след още една две нощни експедиции успяхме да заснемем тези уникални кадри, които за първи път „представят на широката публика” този тайнствен обитател на дефилето. А тук наистина всичко е възможно: младите природолюбителки продължават да обикалят с тефтер в ръка записвайки гнездата на редките птици и свенливо поглеждайки към мускулестите рафтинг маняци. Рибарите с въздишка разказват за трабанта потънал в дълбините на реката и водолазите, които не успели да го открият в подмолите, но изскочили уплашени от 80 килограмовите сомове „чудовища”. Студентите опъват палатки край минералните бани и изпълват ноща с китари и песнички с неприлични текстове. Някой неуморно пише по мантинелите девизи срещу изграждането на бъдеща магистрала в пролома, а „извънземните” необезпокоявани от никой намаляват протеиновите запаси на земята улавяйки по някой непредпазлив скакалец. Кадрите, които ви показваме наистина са уникални, част от богатата ни библиотека.

Чист късмет

Кое е най-потайното същество в България? Същество, което са виждали хора броящи се на едната ми ръка? Единствен представител на семейството на боата в България живее под земята и се придвижва с червейообразни движения, живородна, храни се с попови прасета и малки гущери, обвива жертвата с 2-3 пръстена и я задушава и това е Турска боа, или още пясъчна боа, или още - Eryx jaculus. В началото на миналия век княз Фердинанд и академик Иван Буреш (на първи юли 1904 князът назначава младия ентомолог Буреш за лаборант-препаратор в Естественоисторическия музей при двореца, скоро той се утвърждава като човекът допринесъл най-много за изучаване на българската фауна ) провеждат дълги експедиции из дюните на Черно море в търсене на това невероятно животно. Безуспешно. Няколко години по-късно при изкопни работи край Хасково строители работници случайно откриват първите 2 екземпляра. Единият умира веднага а другият успешно е пренесен до София, но за голямо разочарование на дворцовите учени скоро умира. И така през 1929 г. акад. Буреш съобщава за намирането на Турска боа в България. За съжаление днес това е и най-застрашения вид и дори нейното улавяне се смята за неотстранима щета а местата, които обитава са силно унищожени от бракониери и имат много висока консервационна стойност. За това няма да споменавам мястото където я открихме и няма да ви казвам дали съм я подържал в ръка. Само ще ви я покажа в няколко кадъра които сме направили за бъдещия ни филм за влечугите в България и тяхното присъствие в ритуалите на траките. Но това е друга тема, а сега можете да се „насладите” както се казва в 99% процента от безмозъчните реклами в нашите телевизии на чудото Турска боа. Ако имате въпроси – питайте и вижте снимката на която боата се усмихва редом до най-късно откритата змия в България – котешката през 1958 година. Но за това друг път!

Къща за гости "Чичо Цане"

Домашен уют в духа на Банско - Къща за гости «Чичо Цане» - три звезди Хотелът се намира на тиха улица с възможност за паркиране пред него. На 10 мин. от центъра на града и близо до първа лифтова станция. "Семейството ни по природа е много гостоприемно. При нас винаги е било пълно с гости, имало е много смях, песни и емоции. Всеки се чувства като у дома си...Идеята да превърнем къщата в хотел се роди постепенно във времето. Направихме го с внимание и любов. Стараем се гостите ни да се чувстват винаги удобно!" – разказва любезната домакиня.Къща "Чичо Цане" разполага с 12 двойни стаи и три апартамента. Четири от стаите са с възможност за добавяне на трето легло. Първият апартамент разполага с кухня и две стаи - спалня и стая с две допълнителни легла. Вторият апартамент се състои от спалня и скосена стая с две единични легла. Разполага с тераса и прекрасна гледка към планината. Третият апартамент се състои от спалня и преходна стая с две единични легла. Стаите и апартаментите са аранжирани в различен цвят , разполагат с мини бар, самостоятелен санитарен възел - тоалетна и душ, телевизор с кабелна телевизия, тераса. Почти от всяка стая се вижда прекрасен изглед към планината. Гости се приемат целогодишно. При настаняване на четиричленно семейство или група приятели се ползва преференциална цена. Гостите на хотел "Чичо Цане" получават топла закуска, приготвена от самата домакиня. Вашата компания ще прекара невероятни вечери пред камината в голямата механа - гордост на семейство Краварови –където можете да се насладите освен на автентичната българска кухня и на разнообразните колекции – оръжия, чинии , чанове и безброй снимки на домакините с гостите им. В разкошната лятна градина освен на вкусно барбекю , можете да се натъкнете и на ... картечница. Изберете своето меню за обяд или вечеря и то ще бъде приготвено по специални бански рецепти. Също така можете да релаксирате в сауната, парната баня или джакузито. Ако сте начинаещ или просто любопитен за планинските спортове, трябва да знаете, че Пирин е еднакво красива и интересна планина през всички сезони. Домакините от семеен хотел "Чичо Цане" ще Ви предложат планински водачи - за леки и детски маршрути и до най-близкото езеро Окото, както и водачи за екстремно колоездене. За любителите на планинския риболов домакините организират риболовни излети по поречието на река Глазне. В периода на активния ски сезон хотел "Чичо Цане" може да Ви предложи организиране на ски курсове по великолепните писти на Банско, които се водят от професионални ски инструктори. Контакти: Банско - 2770, ул."Княз Борис І" № 13 тел : (0749) 881 77, мобилен телефон: (098) 913 070 за контакти : Наталия Лазарова Краварова

Селото на трите върха

Има безброй вълшебни места в малка България. Много от тях са неоткрити за любознателния родиноизследовател. Искате ли да ви заведем и да ви разкажем , а пред очите ви да оживеят старите приказки, разказани от баба вечер пред огнището? Добре дошли в Делчево! Първото, което сякаш ви удря в стомаха и ви кара да затаите дъх, е гледката. На тази вълшебна висота нищо не убягва от погледа – нито красивата Места, нито стръмните величествени скали, нито спретнатите малки къщички, ведро накацали по стръмните склонове на трите върха, давали името му Юч Дурук (Трите върха). Тук животът си тече и не се интересува от светските клюки. Ще кажете «Какъв живот може да тече в едно планинско село?» Ние ще ви отговорим – истинският. Тук се празнуват Св. Трифон Зарезан със зарязването на лозята , Еньовден с ритуалното бране на билки на разсъмване, най- големият местен празник– Св. Констатин и Елена, закрилници на селото, в чест на които е издигнат параклис . Тук се организират фестивали , изложби и традиционната «Делчевска сватба». Възстановени са народни обичаи и занаяти , останали от дедите ни. За любителите на по-екстремни преживявания старинните калдаръмени улички са твърде спокойни. Еко-пътеките, заслоните и огнищата по маршрутите за "Момини кули", "Ливадите", "Параклиса" или курортът "Попови ливади" са само на няколко километра , а до там се стига не само пеша, но и с колело или дори на кон. Хората, които правят това възможно, са най-ценното богатство на това невероятно село. Хората, които се раздават за добруването на родния дом, не са избягали и забравили корените си. С един такъв истински радетел на родното искаме да ви запознаем. Вървете след нас... След цял ден, изпълнен с приключения и красиви емоции , разбира се, почивката е приоритет. В «Шапковатъ кръчмъ» вече ни очакват. Още на прага разбираме, че това не е просто място , където да преспим и хапнем вкусно. Влизаме в дома на стар приятел, където ни посрещат като отдавна загубени роднини. От механата се носи неустоим аромат, но с отдавна забравен детски изследователски ентусиазъм се втурваме да разгледаме селския двор. Има толкова много предмети от ежедневието и бита на предците ни, като че ли тук са живели и продължават да живеят поколение след поколение семейства в хармония и разбирателство. Своеобразна етнографска изложба ни разказва как са били масло, как са прели вълна , как са поили добитъка... Всичко е тук, сякаш само чака грижовният стопанин да завие зад стобора, повел кравата на паша, стопанката да сложи вкусната трапеза и да извика децата за вечеря, дори кочаните царевица са приготвени, като че всеки момент животните ще се приберат от къра... Във всеки дребен детайл си личи голямата любов и вкус, с която е построена и подредена тази къща. Няма начин да подминете равнодушно артистичните дървени фигури, подредени межд у масите, хумористичните картини , нарисувани в неповторим битов стил и дори живописния «нужникъ». Механата е галерия на автентични български гозби. И цялата тази възрожденска красота хармонично се допълва от луксозните и уютни стаи, където съвременните удобства гарантират ползотворна почивка не само за тялото, а и за духа. Нашият домакин Жоро Шапков е уважаван и тачен от жителите на селото. Няма кауза, към която да не се е присъединил или проблем, за който да не е помогнал. Неговият неуморим дух и енергия изумяват и покоряват. След обилна трапеза и безброй интересни истории, домакинът с нескрита гордост ни показва родословното си дърво, което е нарисувано.... на стената на къщата. А на изпроводяк всеки гост получава малък сувенир, изработен от сръчните ръце на някоя делчевска баба, за спомен от неповторимото гостуване. Човек си тръгва оттук с нова енергия, малко по-добър и малко по българин.

Хотел Бохема

   В югозападните склонове на Родопите се намира малкото селце Огняново. На пръв поглед – село като село. Но ...Известно, още на римските завоеватели с чудната си лековита минерална вода . Изворите са определени като реликтни (извиращи от недрата на планетата и много по-стари и нямащи отношение с повърхностните водни басейни) . Изключително полезни за общо укрепване на организма, както и при лечение на стомашно-чревни заболявания, жлъчно-чернодробни заболявания, бъбречно-урологични заболявания, обменни заболявания , пречистват бъбреците и черния дроб от вредни вещества, натрупани в следствие на отделяните вредни газове от заводи, автомобили, тютюнопушене и др. ,кариес профилактика на деца и възрастни,заболяване на кожа, косми, нокти; заболяване на опорно-двигателния апарат , възпалителни ставни заболявания , травматично-ортопедични заболявания, заболявания на нервната система ; гинекологични заболявания . Благотворният ефект от водата за кожата например е осезаем още след първото изкъпване. Ако вече се чудите как да се възползвате от този природен дар , ето го и нашето предложение – заповядайте в хотел «Бохема». Това е семеен хотел не само защото собствениците са изключително симпатично младо семейство , но и защото осигурява приятна почивка и чудесни условия за перфектната семейна ваканция. Децата са повече от добре дошли и гарантирано ще се забавляват прекрасно в трите басейна с топла минерална вода, в които не е страшно да се изкъпеш дори и през зимата. Детският басейн е с идеална дълбочина от 50см. и температура 32-36 подходяща и за най-капризните. Едновременно с весели водни забавления, децата укрепват целия си организъм неусетно във вихъра на играта. Разбира се, техните родители също не са забравени: басейнът с хидро-масажна система има температура през зимата 37 градуса, снабден с осветление, бар за напитки и шахматна дъска за любителите на играта. Плувният басейн е с температура 24-30 градуса, превъзходно за плуване, игра с топка и разхлаждане. Дълбочината е 140см., дължина 12м. и ширина 6м. Басейнът има филтрационна система и се спазват всички санитарно-хигиенни изисквания на РИОКОЗ /ХЕИ/. Минералната вода извира на 10м. от хотел „БОХЕМА” с постоянен дебит 2.2 л/сек. и температура до 41 по целзий. Хотелът разполага с 1 апартамент, 3 тройни стаи, 8 двойни стаи, паркинг, ресторант и лоби бар. Максимален брой почиващи - 31. Стаите са оборудвани с телевизор ( сателитна телевизия), собствен санитарен възел, масичка с две столчета, спалня два персона, нощно шкафче и огледало(за двойна стая/в апартамента има хладилник). За любителите на пълната релаксация домакините са осигурили възможност за масаж с мед или шоколад. Самият хотел сякаш е загърбил цялата суета и напрегнато ежедневие и и ви кани да се усамотите с нежната песен на реката, течаща досами свежата и спретната зелена градина, поддържана с много любов и внимание. А когато душата ви се насити на природната красота, вкусната кухня пък ще засити и стомаха. В околността са разположени редица селища със стара българска архитектура, Ковачевица, Лещен, Долен, Делчево, Тешово обявени за национален архитектурен резерват.
Местонахождение: обл. Благоевград, общ. Гърмен, с. Огняново, Горни минерални бани, Тел/Факс: +359 07523/3118 Мобилен: +359 889 919 743 За Резервации: +359 885 735 645 E-mail: info@hotel-bohema.com

Село Баня

Село Баня е разположено в центъра на Разложката котловина в полите на трите най-големи планини в България Рила, Пирин и Родопи. Отстои на 5км. от Общинския център Разлог и на почти същото разстояние от европейския ски курорт Банско. Дори името на селото говори за факта, че цялата му история настояще и бъдеще са свързани с водата. От дълбоките мраморни циркуси на Пирин и от водната планина Рила със своите 140 високопланински езера към Баня се спускат малка Глазне, Пихла Конещица, Глазне, Изток и Драглищица. Освен богатството от кристално чисти водоизточници от дълбока древност Баня се слави със своите 72 минерални извора с различен химически състав и температура от 37 до 57 градуса и дебит от 76 литра за секунда. Водата е слабо минерализирана бистра без мирис с хидрокарбонатен – сулфатно натриев флуорен и силициев състав. Използва се при хронични възпалителни заболявания на опорно-двигателния апарат, гинекологични, възпалителни заболявания на нервната система. Приятна за пиене и подходяща за хидротерапии. Нейните лечебни свойства са били познати на древните траки римляни а по късно и на турските завоеватели. За това свидетелстват останките от тракийски селища запазените римска и турска баня. Край топлите извори на Баня през вековете е кипял бурен обществен живот. Свои светилища и лечебици са строяли древните траки и римляни,а по –късно християни и мюсолмани а местното население пази техните чудни легенди неизменно свързани с лековитите извори на Женско бърдо и Света Варвара. Днес останките от примитивния начин на ползване край горещите гьолове с минерална кал и разпръснатите селски чопури с перални и къпални живописно се вписват в екстериора на новите модерни спа центрове с разнообразни спа процедури и атракции за туристи от цял свят. Бъдещето на малкото разложко село до горещите извори от място за релакс на ски туристите в близкия курорт се очертава като модерен балнео курорт с аквапарк и санаториум и множество туристически спа комплекси с неизчерпаеми водни удоволствия за туристите. Чудната заобикаляща природа с огромно разнообразие от медитерански по долината на Места до арктически по върховете на Пирин видове китното село с дружелюбното и гостоприемно местно население ревниво пазещо своите ритуали и фолклор занаяти и бит са основна предпоставка за бъдещото развитие на туризма и процъвтяващия балнео курорт село Баня.

„Този град, в който аз съм роден„ ...

.... „за мнозина навярно е скучен”. Това не е разказ за столицата на чалгата. Това е разказ за един съвсем друг град, „градът на мечтите”. Това е градът, построен преди само едно поколение от нашите дядовци, тогава млади бригадири, изпълнени с вяра в „светлото комунистическо бъдеще”, която само увереността, че градиш собствения си дом, може да даде. Колкото и тази епоха да носи негативите и грешките на тогавашния строй, не бива и не можем да отричаме неговото съществуване и неговото наследство. Само за няколко кратки години от трите села по брега на Марица се ражда утопичния „град на мечтите” на бригадирите и техните семейства, стекли се от всички краища на България в търсене на по-добър живот. Уникалната и модерна за времето си сталинистка архитектура става символ на града ни сега. Tова беше причината Димитровград да бъде избран за събитие на XX век в категория „Строителство” в кампанията на национална медия с над 60% от гласовете. Tова е причината в момента жители и обществени дейци на Димитровград да се борят за обявяването му за архитектурен паметник. Всичко това и още нещо... Може би на всички малко ни е писнало името на родния ни град да се асоциира единствено с пошлостта и грозотата на едно определно течение на звукозаписната индустрия. Или с евтините турски ментета на прословутия Неделен пазар. Може би всеки един шанс да разчупим общественото мнение, било то и място в една класация на една телевизия, която е позагубила някогашния си блясък, е добре дошъл. Неразделна част от въпросният архитектурен план на града са трите огромни парка, заложени още в първоначалния градски проект. Тъй като Димитровград е замислен и построен като промишлен център, логично е било да се предвидят и „бели дробове”, които да компенсират замърсяването от заводите. Междублоковите пространства из целият град са запълнени с малки градинки, зелени площи и детски площадки. Мостът над железопътната линия е обточен с храсти от красивия див рожков, който напролет обвива сивия цимент с розово-зелени облаци. Всеки от трите парка си има свой собствен облик. Най-живописният от тях е парк „Пеньо Пенев”, разположен на малък хълм в края на града, от който се открива гледка към целия град. Красиви алеи и пейки, направени от речни камъни, паметника и гроба на „поета с ватенката”, гледащ завинаги към града, на който посвети творчеството си, беседки, тайни пътечки и каменни блокове с издълбани стихове на Пеньо Пенев, изкуствени езерца, покрити с водни лилии... както всяко природно кътче, макар и опитомено, носят магията и силата на живота. Паркът „ Марица” е най-обширен. Той излиза на реката, чието име носи и лятно време е предпочитано място за разходки с деца, защото входната му част близо до централната част на града. Това е приятно място за игра, спорт или просто разходка край реката. Третият парк „Вапцаров” крие в зелените си дълбини друго вълшебно местенце – обсерваторията „Джордано Бруно”. Кой не се е взирал с трепет нагоре в дълбокото мастилено небе, обсипано със сребърни прашинки, поне веднъж в живота си? Кой не е мечтал за междугалактическо пътешествие или е търсил падаща звезда? Това е първият планетариум построен на Балканския полуостров и втората в България астрономическа обсерватория. Там звездите са наистина „на една ръка разстояние” и няма посетител, който да си е тръгнал равнодушен към преживяното. Това не е разказ за столицата на чалгата. Това не е разказ за най-големият битак в България. Това не е разказ за прогресивното обезлюдвяване на града, безработицата и застаряващото население. Това не е разказ за мръсотията, която се излива в реката, въздуха и душите на хората. Това не е разказ за рушащите се сгради и найлоновата горичка край градското сметище. Това не е разказ за майките, които от години не са виждали децата си, избягали към по-добър живот в чужбина. Това е разказ за града от моите детски спомени и от мечтите на дядовците ни. Това е разказ за града, в който „хора раждат се, дишат, мечтаят..... и подир своето щастие бягат”. Това е моят град.

In vino veritas

Виното е по-старо от писаната ни история и дори от самото човечество. Вино има от тогава, от когато съществуват даващите грозде лози и е ставало от само себе си много преди човекът да открие доста приятното въздействие на съдържащия се в него алкохол и да реши да култивира лозата.
В българския празничен календар до ден днешен се почита празник на виното, веселието, екстаза, плодородието и възраждането на природата. Този наш празник е елинско съответствие на честването на върховния тракийски бог Загрей-Сабазий. Елините възприемат от траките това божество VIII век преди новата ера на планината Парнас в Делфийското светилище. Името на елинския бог е Дионис и той влиза в пантеона на гръцките богове като бог на виното и веселието , лозарството и даже на драматическата поезия, защото именно от шествията на елинските поклонници на Дионис се заражда древногръцката драма.
В чест на бог Дионис в древна Гърция били устройвани празненства два пъти в годината – в средата на зимата, когато денят започва да нараства и рано напролет. Празникът в средата на зимата- Дионисиеви шествия само за мъже, се свързва с днешните кукерски игри. Пролетните чествания са били главно женски, провеждали се февруари или март и са отбелязвали събуждането на природата. Тези празници се чествали с шумни шествия и веселби. Нашите прадеди си организирали пищни винени гуляи, които траели цяла седмица. Тези, които са участвали в шествията на елинския Дионис са имали обичай да се маскират, за да наподобяват на неговите спътници – сатири, менади, силени – тези образи именно са смятани за демони на дивата природа и според древните гърци са допринасяли за дивия екстаз и опиянението, което всъщност елините приемали като сливане с бога.
Особено ценни експонати в археологическата колекция на Регионален исторически музей – Благоевград са уникални маски, датиращи от римската епоха – II век. Това са маски на сатири и менади и са използвани от древните в дионисиевите шествия. Маските са изключително атрактивни, единствените намерени до скоро в България, а може би и на Балканския полуостров.Те са открити през 1963 година съвсем случайно при селско-стопанска работа в полето на село Палат – Санданско.Стопаните, които са ги открили едва ли са подозирали каква ценна находка излиза изпод копачите им, но явно са били достатъчно добросъвестни, за да ги предадат в историческия музей.До скоро тези маски бяха единствените открити, но през ноември 2007 година подобни маски бяха открити в местността Рупите в планината Кожух, където е бил късно-античния град Хераклея Синтика. На мястото се предполага,че е имало цял производствен център-работилница за такива маски и от там са захранвани целите Балкани.
Освен маските, използвани в дионисиевите шествия, са открити множество съдове за вино. Кантарос е съд с две дръжки, използван за пиене на вино, в бита са слагани и като гробни дарове на мъртвите,за да ги използват и в отвъдното. Тези съдове са харакретни за така наречената елинистическа епоха т.е. по времето на гръцката цивилизация – IV век преди Христа.
Сред една от най-оригиналните древни находки, свързани с виното, е дръжка на бронзов кратер – това е голям ритуален съд за смесване на вино с вода, тъй като виното е било много гъсто. Датира от VII-VI век преди Христа. Дръжката е намерена в землището на село Седалец- Сандаско, при селско-стопанска работа и отново съдбата е била благосклонна към почитателите на археологическата наука и дръжката е предадена съвсем безкористно в музея. Археологическите експонати са участвали в представянето на културата на България пред Европейската общност на Европалия в Брюксел, показвани са на изложби в Париж, Хелзинки, Барселона, Мадрид, Бон, Базел, Токио и още много други градове в света.

Огнена магия

Няма да пиша академични трактовки, нито ще преписвам интересни и мистични факти от Интернет. Ще се опитам да ви предам усещането, извисяването на духа в ритъма на гайдата и тъпана, насред смълчаната и екзалтирана тълпа посипана с пепел и взираща се в живото трептене на въглените и нервните движения на босите крака в жаравата. „Нестинари” - знаех всичко преди това, виждал съм и филмчета по телевизията, но натрапчивото усещане за горещина, дим и пепел, и ритмичното потропване на детските крака по живите въглени ме пренесе в света описван от изследователите. В този момент наистина се почусвстах част от едно тайнство, част от огнения кръг защитаващ посветените от беди и природни бедствия. Пристигнахме по обяд в Струмяни. Имаше празник. Разбрах, че освен в селата от Странджа планина нестинарството е било практикувано и в други райони на патронния празник на местните храмове в чест на Св.Константин и Елена. В малка градинка непосредствено до селския площад гореше огромна клада от няколко кубика дърва. Младежите ги подминаваха и бързаха към гърмящите на площада колони и поклащащите знойни деколтета „фолк диви”. Бабите се спираха да ударят по един прав кръст и бързаха към сергиите с дефицитна в магазините стока – гумени галошки и забрадки. Започна да се смрачава. Огъня продължаваше буйно да се извива към небето, лампите на площада грейнаха а хорото беше изместило сълзливите любовни изповеди на червенобърнестите чалгаджийки. И така увлечен в разговори с баща и дъщеря нестинари за огъня и гадаенето, за традициите и бизнеса не усетих кога се е стъмнило. Двамата отидоха да се подготвят а скоро след това някой обяви по микрофона края на танците и не след дълго в далечината се чу провлачения писък на гайдата и във въздуха затуптя сърцето на нестинарския тъпан. Звуците се чуваха все по-близо и скоро от тъмнината изплува множеството от хора предвождани от тъпана и гайдата и нестинарите – бащата с бяла риза и шаечни панталони и дъщерята с пусната до кръста буйна коса и бяла роба (за момент се сетих за българската телевизия и постоянното присъствие на самодиви с бели роби и ми стана смешно, но само за миг ) . Множеството наобиколи огъня и зачака с GSM-и в ръка. Тогава галвният нестинар разпръсна жаравата в кръст, после още веднъж и още ... И тогава през дима и белите прашинки пепел в средата на поляната грейна магическият кръг на прабългарите, символ на защитената от бедствия територия, границата, която трябва да прекоси върховния жрец на траките за да се срещне с боговете, огненият меч на свети Илия, олтарът пред образа на цар Константин на „светока”... Кръгът на спасението от хиляди живи въглени носещи в себе си тайната на предсказанието. И после танцът. Отначало по-бавно, по-кратко. После по-бързо и бързо докато накрая и последния GSM не увисне в ръцете на изумения зрител. А малката фея сякъш лети в нагорещените въглени бледа и красива обърнала гръб на болката... Това е! Църквата отрича православния характер на нестинарсвото независимо от това, че е облечено в канон: „Водещата роля на „светока” (св. Константин) дублира ролята на Бога. Иконите на светците се превръщат в идоли . Мястото на храма се измества в конака на водещата нестинарка а тя се превръща в медиатор измолващ благоденствие от светията.” Погърчването на български села в странджанско по времето на Турската империя дава основание на гръцките изследователи да го определят като гръцки ритуал, идващ от култа към Дионисий (който обаче елините взаимстват от траките). До средата на 20 век традицията е подложена на насилствено изкореняване . След смъртта и на последната нестинарка някои „модерни” критици го оприличават на цирково изкуство практикувано в ресторантите по черноморието. Само, че традицията е жива. В Германия вече официално изучават този чисто български народен ритуал (виж видео).

Перла в короната

Град Мелник е най-красивият етнографски комплекс в България разположен живописно сред дузина пясъчни пирамиди, а Кордопулова къща е перла в короната на Мелник, съхранила цяла епоха от събития и човешки съдби, чак до днес. Посрещат ни с чаша червено вино познато в цял свят, съперничило в миналото с най- прочутите вина в Европа до началото на 20 век. Изпращат ни с бутилка старателно запечатана с червен восък, с надеждата да върне славата на това чудно вино създадено от сорт грозде, което се отглежда само тук и носи името на град Мелник . Цялата история на тази къща е свързана с виното. Построена е през 1754 година от дебърски майстори. Собственикът и Манолис Кордопулос е богат гръцки търговец на вино известен далеч извън границите на тогавашната Турска империя. В дълбоките изби в подземието на къщата е кипяла „широка мелнишка” сорт внесен през 14 век от Сирия, а в просторните гостни стаи на къщата обрамчени в 24 венециански прозорци е кипял бурен обществен живот: виенски театри, търговски сделки с целия познат свят, а в скритите тайници - разгорещени спорове за национално освободителното движение на българите в поробена Македония. От просторните зимни градини и тераси на къщата се открива широка панорама към Мелник, към идващите и заминаващи кервани, войскови части и пристигащи каруци пълни с кошове грозде и смокини. Бурна и превратна е историята на Мелник , бурни и превратни са съдбите на обитателите на Кордопулова къща. Някога когато съм бил на 5 -6 години слушах историята яхнал магарето на дядо ми. „ -Тука – казваше той сочейки реката – бели като сняг туркини пееха чудни песни белейки тънки чаршафи. Гостенките на бай Манолис от Солун и Атина пиеха тежки бакърени чаши с чудно мелнишко вино на терасите на къщата, а шиите им бяха толкова бледи и източени, че през тях се виждаше как виното се стича в гърлата им. После турците си тръгнаха изнасяйки от Мелник 18 камилски товара злато.” Тогава е убит и Кордопулос, заедно с останалите първенци на града. Предтекстът е, че поддържа Яне Сандански и борбата на българите и пропагандира балканска федерация, а целта е да бъде ограбен – безнаказано. „ ... После след години – продължава дядо ми – дойдоха партизаните, стреляха и викаха,развеваха знамена, реката червена придойде от пробитите бъчви с мелнишко вино.” Днес 2 века по-късно семейство Паспалеви собственици на този приказен музей ни посреща дружелюбно на по чаша вино, въпреки скорошната загуба на Никола Паспалев свързал също съдбата си с историята на тази къща – легенда.