Вход
обновено 12:29 PM EEST, Aug 16, 2018

На 85 парашутистът Кирил Воденичаров мечтае да лети

Да сте чули някой летец да е изневерил на небето? Или морякът на морето? 85-годишният Кирил Воденичаров не е чувал и именно тази любов описва в книгата – „Сред природните стихии“. Срещаме се със световния ни шампион по парашутизъм в столична складкарница, а той казва че сега “плаща стари данъци” - за парашутизъм, за алпинизъм, за ски, защото го болят ставите. Свободното падане, обаче го е научило да се пази, защото тази зима се подхлъзнал три пъти в поледицата, но винаги така, че да запази главата си и да не я удари. Показва ни сините си очи зад слънчевите очила и казва, че някога били много по-сини, а жена му Мария се влюбила именно в тях.
“Каквото й да съм написал за небето, планината и морето ще остане неизчерпателно. Затова все ме тегли да погледна нагоре към въздушния океан и планинските висини, а после да впия взор в необхватните морски ширини.
По професия Кирил Воденичаров е машинен инженер. “От малък обичам да правя колички, пушки, вятърни мелници... Тренира футбол, лека атлетика, волейбол, крос кънтри - тичане през пресечена местност. Мечтае да бъде моряк, но най-много мечтае да стане летец изтребител. И още ми гори душата, че не станах такъв, казва 85-годишният пенсионер. “Причината е, че дойде 9 септември и тогава разнищваха биографии. Моята беше чиста, баща ми беше секретар на общината в Радомир. Бях нарочен, че съм от буржоазен произход, въпреки че единственият имот, който имахме е къщичката ни в кв. “Илинден”, в която живеем и до днес. Затова не ми разрешиха да стана летец.” Това не му дава мира и когато прочита във вестника, че в Северна България правят курсове за летци по безмоторно летене си казва, че това е неговият шанс. Взима ОФ бележка без проблем, понеже казва, че ще го обучават за авиомоделист и тръгва с влака към другия край на България. “Абе, момче, курсовете почнаха преди седмица”, му казват когато пристига, а той сяда на горещия асфалт пред базата и заявява, че ако трябва Балкана ще прескочи, но ще влезе на обучението. И понеже виждат, че е неспасяем случай му предлагат да го изпратят в Божурище в София, където от следващия ден започвал курс за парашутисти. Дават му бележка с препоръка и така става парашутист.

 

За първи път скача на 11 септември 1946 г. Първият му успех е шампионската титла от Братислава. Участва в 3 световни първенства. Има 5 медала - 1 златен и 1 сребърен от единичните доцелни скокове и 1 сребърен и 2 бронзови от груповите скокове и отборните шампионати в Братислава, Мусачево, Ориндж. Носител е на Адриатическата купа през 1959 г. от Тиват (Черна гора, Югославия). Стартирал е в 10 републикански първенства - първото в 1952 г. Многократен световен и републикански рекордьор и старши треньор на отборът на България мъже. На 44 години, когато се ражда дъщеря му Биляна осъществява и мечтата си да стане летец.
Няколко пъти побеждава смъртта. Веднъж на 31 декември 1949 г. към хижа “Белмекен”, когато бялата смърт едва не го застига. В необятната снежна пустиня, с още трима планинари, той успява да се добере почти премръзнал до хижата и хижарят спасява всички един по един. Споделя, че е благодарение на майка си, чийто глас чул, заровен в снежните преспи. “Кирче, стани и върви!” Това му казала няколко пъти, въпреки че не била там, той чул думите й и това му дало сили да продължи напред.

 

 

 

Banner 468 x 60 px