Вход
обновено 8:39 AM EEST, Aug 28, 2019
Ivan Uzunov

Ivan Uzunov

 Работи за Балканите от 2008 година. Пише в ПриродаОбщество и Приключения Главен редактор на Приключения от 2015г.

Уеб сайт:: http://https://www.facebook.com/app_scoped_user_id/10205494387257723/

Просия - ритуал от с.Враня

Атанасов ден в санданското село Враня се чества с курбан, предшестван от един стар и много интересен обичай, който (по наши проучвания) се среща само тук. Няма друга традиция, която да съдържа толкова народна мъдрост, поуки и благотворителност. Да накараш богатия да проси тикви, производителя винар да купува вино, гостите от града да наддават за везеница сухи чушки, търговецът на зърно да проси кило боб е доста поучително, а когато парите се събират в картонена кутия и отиват в църквата основният замисъл на обичая се оформя и за непосветените става ясно, че иде реч за милосърдие и благотворителност.

Църквата Св.Атанасий е построена през XVIII век, по турско време, което личи още от входната врата. Вместо да тъгнат нагоре стъпалата на храма се спускат на метър и половина -два под земята. Така нашите предци са заобиколили султанските заповеди и са постигнали необходимата за величието на един християнски храм височина на подкуполното пространство. Дори и в този мразовит ден църквата ни посреща приветливо с вечнозеления почти 10 метров кипарис в двора, със скромните ковани пейчици, покрити с домашни черги, с уютния навес със строени в редица маси, покрити с шарени покривки и деветдесет и девет годишния дядо със зачервен от студа или гъстото мелнишко вино нос. В ранното мъгливо утро край учудващо зелената морава до портата, където само цъфналите кокичета подсказват, че е януари, кипи оживена работа. От прясно нарязаните късове месо се вдига гъста пара. На буйния огън ври огромен казан, а забързани пременени с престилки баби режат подправки и зеленчуци за богатия курбан в чест на светеца, осмелил се да се провикне и прогони зимата. И днес, като през много предишни години, силният звън на камбаната ще огласи по обяд селото, за да предизвика истинска суматоха от бързащи с канчета и тенжери старци, подканени от празничните звуци към горещия казан с ароматния мирис на прясно месо и сухи чушки. И така година след година... Всичко започва на предишният ден – Антоновден. Кметът на селото, един благ и сладкодумен сто и седемдесет килограмов мъжага, събира актива на св. Атанасий, състоящ се предимно от здрави селски жени, произвели през годината благата в хамбарите и хвърля чоп, като определя на кой от участниците какво се полага да проси. И така на смрачаване към специално подготвен за целта склад се струпват каруци с „просия” – месо, боб, вино, тикви, буркани, брашно, олио, сусам, фъстъци, боза и какво ли не още (кой от кое най-много е произвел). Всички те ще бъдат изложени на търг на площада на селото в събота, след Атнасов ден и същите тези хора заедно с гости от други села, от града, общински съветници и другоселски кметове ще наддават оживено и ще купуват собствената си продукция, а който не вярва ще се убеди във филма ни, как кмета „спечели” връзка чушки за 70 лева. И всичко това на ползу роду. Осигурени са пари за млада нераждала крава (юница) за следващия Атанасов ден, останалите ще помогнат за събора на селото, за поддръжка на църквата. „Откакто съм кмет се събират не по-малко от 1200- 1500 лева” – споделя кмета.

А ако се огледаме за порутените къщи наоколо и за почти натуралното стопанство, в което са принудени да живеят тези хора, това са много, много пари. Могат да бъдат и повече, ако опазим този обичай на морала ни. Да дойдем тук в събота след Атанасов ден, да си спечелим боза и фъстъци, или на Антонов ден да изпросим малко брашно за търга. Да впрегнем сили в натоварената с берекет каруца. Тогава на Св. Атанасий можем да слезем по стъпалата на храма и да запалим свещица за здраве, а който е станал участник в обичая ще сръбне и от вкусния курбан на празника. И съвет от мен – водете си шофьор виното е невероятно и като качество и като количество.

 

Виртуална любов

Последните дни на юли винаги чупят рекорди. Всички дежурни синоптици с огромно задоволство съобщават за най-високите стойности, измерени след Адам и Ева и вещаят мразовити и невиждани зими. Обадиха ми се от Петрич, че в защитената гора край Рупите гнезди късопръст ястреб, и като си представих приказната вековна гора от бяла топола и хладния полъх от Струма не ми трябваше подканване. Събрах една кола ентусиасти, които сякаш бяха дебнали край телефона и с бога напред...

Прогнозата ми се потвърди. Гората беше прекрасна, независимо от безумния стремеж на цяла сурия лаком народ да я унищожи. Но това е друга тема и нямам намерение да си тревожа музата с мрънкащи природозащитни драсканици. Открихме гнездото, беше много високо и трудно за снимане, но и това не ни развали настроението. Всичко си беше свързано с гората. И аромата, и тишината, и прохладата, и звуците. И тогава го чух: Гърлен и пронизителен, отсечен и последователен като електронен часовник - далечен, любовен зов на чухал. Явно беше доста самотен и отегчен и се опитваше да открие любовта през деня.   Обикновено чухането започва след като слънцето се скрие и настъпи тази част от деня, която наричам „безвремие“. Групата беше изчезнала някъде в северния край на гората и малко преди това ме известиха по телефона за една огромна кощерица, която снимат в момента и три черни щъркела, ловуващи в тихите ръкави на Струма, прокарани от „добросъвестни“ търговци на баластра извлачвана от багери и грохнали руски камиони от „соца“.

Реших да действам, макар да бях много скептичен за резултата. Носех цяла флашка с песни на горски птици, заредих я набързо в плейъра на джипа и намерих песента на чухала. Пуснах я с пълна мощност и моята „виртуална красавица“ огласи притихващата гора. Чууу... Чуууу.... и пак Чууууу.... Чуууу... Заослушвах се и дори ме досмеша като си помислих, че чакам „от умрял писмо“. Чуууу... Чууу... и тогава чудото се случи. Някъде отдалеч чухането започна отговаря като ехо. И така все по-близо и по-близо. Заглъхна за момент докато прелетя малко ято соколи на Елеонора. И започна отново още по-близо и пронизително. От храстите наизскачаха моите спътници и тихо се промъкнаха към джипа. Всички бяхме наострили слух и зрение и скоро го видяхме сред клоните.

Въртеше неспокойно глава почти на 360 градуса и чухаше припряно. Малка, красива птица с шарено оперение, но не прекалено, само толкова, че да се слива със цветовете на гората. Лицевият диск силно издължен към малките кокетни уши, и две много учудени огромни светещи очи. Няма да разправям за хипнотичния поглед, който е смразявал замръкналите хорица в средновековието и родил хиляди легенди. Просто си обещахме в новите Балкани да не се впускаме в безкрайни преразкази на изтъркани познати до болка легенди и фантасмагории. Бързо и безшумно се промъкнах и извадих две лампи и и статива. Грабнах камерата и я включих още преди дори да сваля капачката на обектива. Лампите грейнаха с 300 диода. Това не го смути ни най-малко. Прелиташе от клон на клон на най-близкото дърво и въртеше ококорени очи. Плейъра в джипа отново запя и... чудо: обезумялата от страст птица прелетя над главите ни. Крилата и почти докоснаха косите ни. После се сниши над джипа и кацна на отворения статив точно до открехнатата врата. Търсеше любовта с риск за живота си, забравил за нас, за лампите за блесналите светкавици. Беше важна „Тя“ ние бяхме просто случайни наблюдатели.

Няма да забравя това преживяване. Беше вълнуващо и неочаквано. Малка част от него успях да пресъздам във филма „Нощни грабливи птици“. После заснехме и възстановка с екипа и джипа. А късно през нощта на път към в къщи, се подсмихвах в огледалото на колата и виждах замръзналите си озъбени гримаси при всяко разминаване с фаровете на закъснелите коли. Мислех си как ли би изглеждала тази незабравима история, ако разменим ролите – женската на дървото а мъжкия в плейъра на джипа. И без това никъде на МП тройката не пишеше пола на чухала  пеещ в говорителите. Ами да, това са опасностите, които крие виртуалната любов. Просто не знаеш кого обичаш отсреща.

Усмихвах се и си мислех – „боже колко нападателни са станали жените...“

С огромни благодарности към Центъра за спасяване на диви животни Стара Загора и лично към доктор Петров

Гледайте откъс от филма "Нощни грабливи птици" Автор Иван Узунов Сценарий Иван Узунов, Любен Домозетски

Вертикална зеница -пепелянка

ПРОДЪЛЖЕНИЕ  ОТ I част    ...Пак с вертикална зеница, но не с толкова строга нощна активност е и широко разпространената в България пепелянка (Vipera ammodytes). Тя принадлежи към групата на Отровниците (Viperidae): сравнително къси и дебели змии, с отровни зъби в предната част на устата. Освен пепелянката, от това семейство от България са описани още 3 вида, 2 от които се смятат за изчезнали от българската фауна. Всички отровници са доста бавни змии и за добър улов, не разчитат на бързината си, а дебнат своите жертви от засада. За да останат незабелязани те трябва да правят минимални движения и да прикриват присъствието си, а за да фиксират и държат плячката под око, разполагат с вертикална зеница. При тази група влечуги, вертикалната зеница не е преди всичко приспособление за нощно виждане, защото някой представители са с дневна активност.
Пепелянката е дребна, но несъразмерно дебела и с къса опашка. Дължината ù в много редки случаи достига 80см. Основната отличителна черта на тази змия е рогчето разположено на върха на муцуната. Окраската ù добре се слива с околната среда и тя често остава незабелязана. Когато е заплашена обикновено търси начин да избяга, но хваната „на тясно” се опитва да хапе, съска и яростно се нахвърля към неприятеля.

В България е разпространена в цялата страна, като в планините не надминава 1400 м. надм. вис. Среща се главно по сухи и каменисти местности, но може да бъде намерена и в редки гори, храсталаци, обработваеми площи. Храни се основно с дребни гризачи или гущери, за който ухапването ù винаги е с фатален край. Отровата на пепелянката е опасна и за човека, но рядко завършва със смъртен случай.
За разлика от котешката змия, пепелянката не е типичен нощен обитател. През пролетните месеци тя е активна в топлата част на деня. Когато обаче температурите започнат да се повишават, активността ù става бимодална, тоест основно сутрин и привечер, когато не е толкова топло. А през най-горещите летни дни е активна и през нощта.
Някои гущери също притежават вертикална зеница и са предимно с нощна активност. Такъв представител в българската фауна е балканският гекон (Mediodactylus kotschyi). Този нестандартен гущер обитава разнообразни постройки в южните части на страната и по Черноморието. Среща се главно в населени места и често се заселва в човешките жилища, криейки се в различни процепи, между тухлите или керемидите на къщите. На различни места в България е получил странни народни имена: къщатарче, дюлгерче, керемидчииче, а заради пискливия звук, който понякога издава е наречен и щурче. Вечерно време лакомо дебне около нощните лампи своята плячка (дребни насекоми и паячета) и без затруднения се катери по изцяло отвесни стени. Няколко изолирани „диви” популации има край Варна, Русе, по южното Черноморие и на два черноморски острова. В тези находища гекончето обитава естествени скали и скални пукнатини или входовете на пещери. В самия град Пловдив, в Асеновград, в Пазарджик и в близкото село Куклен е разпространен и един особен подвид – „Румелийски” гекон (Mediodactylus kotschyi rumelicus), който се среща единствено там и никъде другаде по света.
Но вертикалната зеница не е запазена марка само за влечуги. Някои представители на клас Земноводни също могат да се похвалят с подобни „очила за нощно виждане”. Едно от най-забележителните български земноводни е Сирийската чесновница (Pelobates syriacus). Чесновницата всъщност е вид жаба. Странното си име е заслужила заради секрета със специфична миризма на чесън, който се отделя от кожата ù при силно раздразнение. Има доста нетрадиционен за жаба външен вид: огромни очи с вертикална зеница, тумбесто и издуто тяло с несъразмерно малки крайници. За разлика от повечето си водни посестрими, които предпочитат водните басейни, типичните местообитания на чесновницата са песъчливи и сухи местности, понякога дори от полупустинен тип. Тя навлиза във водата само през размножителния период – през април и май.
С настъпването на нощта чесновницата се активизира, излиза от дневните си скривалища и тръгва на лов. Менюто ù не е особено разнообразно и включва различни членестоноги: дребни насекоми и ларвите им, паякообразни, многоножки. Активността на жабата продължава през цялата нощ и на сутринта тя си избира подходящо местенце, където да се... ”закопае”. Благодарение на чифт остри лопатовидни израстъци на задните крака, чесновницата лесно и бързо се заравя в пясъка. Първо с единия крак, после с другия и пак отначало, изравя малка дупка, а самата жаба остава на дъното на дупката и околната пръст се свлича върху нея. По този начин чесновницата изчезва от погледа на наблюдателя буквално за минути, потъвайки в почвата.
В България сирийската чесновница има доста разпокъсано разпространение и предпочита по-топлите, южни райони. Среща се основно по долините на реките Струма и Марица, в Тракийската низина, по Черноморието и на няколко места край р. Дунав и Добруджа.

 

 

Ивичест смок или легендарната кощерица

Някога баба ми разказваше приказката за „змия гущерица”, която хваща хубавата мома и я държи на дъното на кладенеца до появата на смелия юнак. Той се пръква тържествено отрязва и главата (на змията) и спасява момата. После следват сватби и т.н. ...

Сега мои фаворити за „главната роля” в тази приказка са вдлъбнаточелия смок (malpolon monspessulanus) наричан на много места в страната змия гущерница, поради факта че се храни предимно с гущери и ивичестия смок (elaphe quatuorlineata) наричан „кощерица”. И двата вида се срещат по долината на р.Струма, имат страховити размери до 2м. и съскат гръмотевично, така че могат да предизвикат в средновековния творец на приказки образи на чудовища. Особено ако той е още в крехка възраст и личните му габарити са по-малки от тези на змията. След такива случайни срещи уплахата може да удвои размерите и утрои броя на главите на „чудовището”. И така години след срещата пораслия вече разказвач описва на прехласнатите слушатели срещата с 4 метровата триглава змия. След това предисловие ще ви разкажа за моята първа среща с ивичестия смок. Първо няколко думи за вида. В България се срещат двата подвида „пъстър” и „ивичест” първият по-често и почти навсякъде, другият много рядко и само по долината на Струма. Затова няма да указвам подробности за мястото на срещата за да не разпалвам бракониерски страсти. Среща се и в южна Италия и това е видно дори в картините на класиците.Като в тази на Караваджо „Мадоната със змията” от вила „Боргезе” в Рим. Преди да вляза в тунела ме предупредиха, че след двадесетина минути ще минава влак и затова почти подтичвах в тъмнината. Не носех фенер и по едно време потънах в пълен мрак. Тунелът е малко крив в средата и по някое време изпитваш неприятно чувство че си в бездънна пещера. Чувах съселите, да скачат по стените с писък, когато в далечината започна да просветва. Това още повече ми пречеше да виждам в тъмнината. Това, което видях в този момент обаче беше толкова забележително, че дори тъмнината не можеше да го прикрие. На сантиметри от мен в обратна посока точно покрай стената на тунела пълзеше огромно влечуго. Подмина ме невъзмутимо без дори да се обърне за поздрав оставяйки ме в тих размисъл. Вече бях сигурен, че за първи път в живота си виждам кощерица. Мога да опиша момента само по един начин – адреналин. Машинално се обърнах и тръгнах след нея. Това не и направи никакво впечатление. Спомних си италиански филм, в който я представяха, като ужасна твар пълзяща и хапеща всички положителни герои. Стана ми смешно. Хванах „звяра” за опашката и го повдигнах нагоре. Усетих колко жилаво и силно животно имам пред себе си. Започна здраво да се извива и да съска страховито. Опитваше се да ме ухапе и перфорира панталона ми няколко пъти със силните си зъби. Фучеше страшно изпразвайки всичкия въздух от тялото си като спукан балон. Ситуацията беше доста конфузна. Бях решил да го разгледам основно и да се снимаме за спомен, но за тази цел трябваше да изляза от тунела. Само, че влакът трябваше да се появи всеки момент. В най-добрият случай щях да се мушна в някоя от нишите в стената, но тогава трябваше да клекна и съществото, което продължаваше да се извива страховито със сигурност щеше да ми перфорира физиономията. Реших да тичам. Бил съм интересна гледка тичайки с едната ръка на метър пред мен и змията, която по всякакъв начин се опитва да ме ухапе, защото и съселите дори спряха да пищят. Успях да изляза навреме и бях поставил вече смока на земята опитвайки се да блокирам главата му, когато влака прелетя покрай мен. Държах в ръцете си кощерица около метър и осемдесет. Могъща змия, толкова силна, че преминавайки от дърво на дърво може да се задържи хоризонтално на метър и половина дължина. Попадне ли в гнездо може да изяде всички яйца понякога до 10-15. Може да погълне дори кокоше яйце, като след това го счупва със силата на шийните си прешлени. Разделихме се с „въздишка” или може би съскане. Пожелах и никога да не попада в ръцете на бракониерите и да краси гората с тъмнокафявите си ивици нарисувани върху млечно белезникавата кожа опиращи до величествена глава с гримирани в кафяво големи спокойни очи. Чао „чудовище” до нови срещи!

Banner 468 x 60 px