Тази обич – силна, майчина и непоколебима – се крие в дните и нощите на нашите деца. Майки и бащи ги изпращат по света, търсейки препитание и по-добър живот, а България остава – красива, но опустяваща. Почти 200 села и малки градове остават без дишащи души. Там, където някога е имало смях и живот, сега се строят бетонни сгради. А вечер лампите често не светят, оставяйки тъмнина, в която баби и дядовци трудно намират покой. Техните мисли са разкъсващи – надеждата, че внуците ще се върнат, е като последната светлина в тъмнината.
Тези внуци – мили и очаквани – за тях бабите и дядовците бленуват да видят с очите си колко са пораснали. Екраните са измама, те не могат да пресъздадат топлината на прегръдката, не могат да покажат колко силно бие сърцето на родния дом.
До болка знам какво значи да обичаш отдалечено, да усещаш разстоянията като безкрайна пропаст, като ад, който гори тихо в душата. Българската земя е единствената майка – раждала е, ражда и още ражда умни, мъдри и достойни деца, които прославят страната ни по света.
Майките и бащите се борят да запълнят тази пропаст – да съхранят българската душа в децата си, да им предадат езика, обичаите и духа на народа ни. Те живеят в чужди страни, където животът е подреден, сигурен и удобен, но в сърцата им пулсира принадлежността към България.
Защо, българска майко, не върнеш децата си в тази прекрасна и красива страна? Дай им шанс да израстнат тук – на родната земя, сред българските песни, сред баби и дядовци, които ги чакат с отворени обятия. Нека радостта и любовта, които те носят, да бъдат усетени на живо, а не през студените екрани.
Нашата родина се нуждае от тях, а те – от нея. Защото корените са сила, а домът – не просто място, а сърце, което бие в унисон с нашата българска кръв.
Текст: Гергана Иванова
Снимка: https://geograf.bg
