Те не са просто хората, които са ни създали – те са художниците, които с нежност, болка, вяра и себеотрицание са изписали всяка линия в нашия характер. Те са онези, които вървят до нас дори когато са далеч. Дори когато ги няма. От мига, в който поемаме първата си глътка въздух, ние сме вплетени в тяхната обич и грижа. Техните ръце ни вдигат, когато падаме.
Техният пример ни учи на сила. Техният труд ни отваря врати. Рисували са нашия живот не с четки, а с жертви, със сълзи по тъмни нощи, с молитви, отправени тихо, когато сме болни, когато грешим, когато страдаме. Но дали осъзнаваме колко много сме получили? Дали спираме понякога, за да си зададем въпроса: Дадох ли им поне частица от това, което те ми дадоха? Защото родителите не винаги очакват материална отплата – те искат обич, внимание, дума на благодарност. А ние често бързаме. Животът ни гони. И докато тичаме към своите цели, забравяме за тях. Понякога ги оставяме сами – в празни домове, в студени стаи, в тихи ъгли на болници или домове за възрастни.
А те, дали ще се оплачат? Не. Те ще мълчат. Ще гледат с онези очи, в които има всичко – и болка, и прошка, и тиха надежда, че ще се сетим. Старостта не е присъда. Тя е венец. И ако днес се отнасяме с пренебрежение, ако позволим студът да замени топлината, ако наричаме „пенсия“ онзи, който ни е научил да казваме „мама“ и „татко“, утре същият този свят ще се обърне и към нас със същата студенина. Да си родител не е роля – това е вечна мисия. Майката – отляво на сърцето. Бащата – отдясно. За да бие сърцето ни пълноценно, то трябва да прелива от любов към тези две души, чиято кръв тече във вените ни. Ако ги отречем – отричаме себе си. И когато затворим очи, в тишината ще чуем – не думи, не гласове, а усещане. Ще усетим ръката на майка ни, която ни милва, и погледа на баща ни, който ни пази. Ако сме им дали обич приживе, тази обич ще остане с нас завинаги. Ако не сме – ще остане една зееща, ненапълнена рана. Времето минава. Родителите ни остаряват. И един ден няма да можем да им се обадим, да ги прегърнем, да чуем гласа им. Затова, докато ги имаме – гушкайте ги. Благодарете им. Обичайте ги гласно. Защото студените камъни не говорят. А очите на живия родител са огледало на душата ни. Нека не позволяваме родителите да бъдат тъжната статистика в домове за стари хора. Нека не ги забравяме. Нека не ги обезценяваме. Защото ако си посял обич – обич ще пожънеш. А ако си посеял забрава – тишината ще е всичко, което ще остане. Послание към младото поколение: Млади хора, в ръцете ви е бъдещето, но не забравяйте корените. Не бъдете бързи да търсите чужди примери, преди да сте се огледали в очите на майка си и баща си. Там е мъдростта, там е източникът ви. Вашият живот е огледало на вашето отношение към родителите. Както ги обичате – така ще бъдете обичани. Както ги уважавате – така ще бъдете уважавани. Не допускайте да се върнете при тях чак когато е късно. Прегърнете ги днес. Кажете „Благодаря“ днес. Покажете, че сърцето ви не е заето само с вас самите. Родителите не търсят съвършенство – търсят само вашата любов. А тя е най-малкото, но и най-важното, което можете да им дадете.
