Ъхлара, да не се подлъжете от името, пишат я Ihlara, е една от многото долини в Земята на чудните диви коне – Кападокия, в сърцето на Турция. Дълга над 16 километра, посещението й е известно предизвикателство, ако сте неорганизиран турист съгласно официалния жаргон на туристическия бранш. Макар че мен това винаги ме е удивлявало; обикновено си пътувам сама с любими хора и мога да ви кажа, че каквато яка организация хвърлям за тези пътувания, никъде другаде не я влагам. Но да не се отплесвам – ако сте само-организиращ се турист, то оставянето на личното возило в единия край на долината, лежерна 16-километрова разходка в едната посока и бърз 16-километров пробег обратно към возилото може да представляват известен проблем. В единия край се намира манастирът Селиме, за който ви разказвах неотдавна. В другия не зная какво има, защото не стигнах дотам.
Ние влязохме в средата – през селцето Белисърма. Разходихме се наоколо, колкото сили имахме, и се прибрахме при заветното возило. Долината беше фантастична по това време на годината – Великден 2021. Може би помогна и почти пълният локдаун, който беше обявен тогава в Турция и имаше за резултат почти пълната липса на туристи. Ние, пътешествениците, нали, се дистанцираме от туристите. Но и иначе щяхме да си се пъхнем в долината, защото тя е много красива. Пищна зеленина на фона на проядени от природата и Хомо сапиенс скали. Трудно е да се повярва, че основната работа я е свършила ето тази скромна рекичка:
Някои наричат Ъхлара още „долината на манастирите“, защото в нея наистина са се подвизавали удивително количество религиозни общества. Манастирите отдавна са изоставени и долината е предоставена на климата и туристите, които с общи усилия някой ден съвсем ще й видят сметката, но засега вътре все още могат да се видят любопитни неща. Останали са предимно скалните църкви, като достъпът е разрешен само в част от тях, от съображения за безопасност. И почти всички са високо в скалите, така че денят минава в доста денивелация. Влизайки откъм Белисърма, първата църква, която ще намерите, е наречена „Къркдалмати“. Аз лично не намерих обяснение за името.
Твърди се, че църквата е дар от царица Тамара, същата онази Грузинска владетелка от края на 12 – началото на 13 век, чиято личност е обвеяна в легенди. Твърденията отиват дотам, че самата тя е погребана някъде наоколо, макар доказателства за това да липсват. Защо църквата не носи името „Свети Георги“ е загадка, при положение, че най-известният стенопис е свързан именно с него, а и връзката с бащата на Тамара, цар Георги III, би била очевидна. Стенописът е доста повреден, но при добро желание може да се види змеят, комуто предстои да бъде безславно умъртвен от героя, възседнал характерния си бял кон.
Следващата църква – „Йиланли“ или „Змийската“ има съвсем различен колорит от „Къркдалмати“. Което между впрочем е характерно за цялата долина Ъхлара. Тук ни дават обяснение за името, макар че то предизвиква у мен смесени чувства. Името е свързано с един конкретен стенопис, до който няма достъп и не мога да ви покажа, на който змии наказват грешни жени (!!!) Едната бива хапана от цели осем змии по цялото тяло, защото била изоставила децата си. Втората я хапят по гърдите, защото не си била кърмила децата. Третата я хапят по езика, задето клюкарствала, а четвъртата бива поразена по ушите, защото не се подчинявала. Тия монаси са имали много крива представа за света!
При Църквата на зюмбюлите („Зюмбюллу“) все още са запазени някои манастирски помещения, макар и в очевидна липса на зюмбюли. Украсата тук е иконокластична, без изображения на хора, и доста семпла. Можете да се качите на втория етаж над самата църква и да излезете на просторната тераса. Друга подобна няма останала в Ъхлара. Можете да се разходите и вътре из все още запазените помещения с остатъци от украси, опушени тавани и дупки в пода към долния етаж, които може да са били за циркулация на въздуха, а може да са били и за директна комуникация.
Колоритът пак рязко се променя при следващите две църкви. Носят странните имена „Кокар“ и „Агакалти“ или „Даниел Пантонаса“. Отново не успях да установя произхода или смисъла на имената. Първата е миниатюрна и доста пострадала от времето. Интериорът на втората изглежда изключително свеж със светлите тонове и много различен от средновековните практики, с които сме свикнали. Наблюдават се два периода в зографисването – по-ранен с геометрични и природни мотиви (иконокластични) и по-късен с образи на светци.
Една от последните отворени за посетители църкви в долината Ъхлара е „Тъмният замък“. По някаква причина строителите (или би трябвало да кажа „ваятелите“) са решили да не проектират никакъв източник на светлина вътре. Може да са ползвали прословутите лампи с ленено масло, а може специално да са искали да се молят на тъмно. В подкрепа на втората хипотеза е пълната липса на стенописи. Украса има, но тя е оскъдна и най-вече релефна. Установих, че хората реагират по различен начин на Тъмната църква. Някои я намират за малко подтискаща.
Като стана дума за лененото масло, от другата страна на Белисърма ще намерите останки от манастир, който се е бил специализирал в неговото производство. Редом с манастирската църква „Ала“ се кипри така нареченото „Безирхане“ – издълбано в скалите куполообразно помещение, което можем спокойно да определим като маслобойна. Виждаме огромния дървен винт, който върти пресата за олио, както и басейнчето, издълбано отдолу за събиране на продукцията. Явно е, че във времената между 9ти и 12ти век – периодът на създаване на манастирите в долината Ъхлара, лененото масло е било доста важно за обитателите.
Другото важно нещо явно са били гълъбите. Не можем да ги пропуснем. Вече споменах, че това, което е останало от обитателите са църквите, тук-там някой некропол или друго неидентифицирано монашеско помещение. И гълъбарниците. Ще ги срещнете навсякъде из Кападокия, даже има цяла една долина, наречена Долината на гълъбите. Накъдето и да се зарее погледът ви, ще се натъкне на редички и колонки малки ниши в скалите, понякога с триъгълна, друг път с квадратна или неопределена форма, на височина, изключваща функциите на кухненска мебел или килер. Според някои, това са били местните пощенски клонове. Вие можете да си развиете собствени теории.
https://manyathetourist.com/
Ъхлара, да не се подлъжете от името, пишат я Ihlara, е една от многото долини в Земята на чудните диви коне – Кападокия, в сърцето на Турция. Дълга над 16 километра, посещението й е известно предизвикателство, ако сте неорганизиран турист съгласно официалния жаргон на туристическия бранш. Макар че мен това винаги ме е удивлявало; обикновено си пътувам сама с любими хора и мога да ви кажа, че каквато яка организация хвърлям за тези пътувания, никъде другаде не я влагам. Но да не се отплесвам – ако сте само-организиращ се турист, то оставянето на личното возило в единия край на долината, лежерна 16-километрова разходка в едната посока и бърз 16-километров пробег обратно към возилото може да представляват известен проблем. В единия край се намира манастирът Селиме, за който ви разказвах неотдавна. В другия не зная какво има, защото не стигнах дотам.
Ние влязохме в средата – през селцето Белисърма. Разходихме се наоколо, колкото сили имахме, и се прибрахме при заветното возило. Долината беше фантастична по това време на годината – Великден 2021. Може би помогна и почти пълният локдаун, който беше обявен тогава в Турция и имаше за резултат почти пълната липса на туристи. Ние, пътешествениците, нали, се дистанцираме от туристите. Но и иначе щяхме да си се пъхнем в долината, защото тя е много красива. Пищна зеленина на фона на проядени от природата и Хомо сапиенс скали. Трудно е да се повярва, че основната работа я е свършила ето тази скромна рекичка:
Някои наричат Ъхлара още „долината на манастирите“, защото в нея наистина са се подвизавали удивително количество религиозни общества. Манастирите отдавна са изоставени и долината е предоставена на климата и туристите, които с общи усилия някой ден съвсем ще й видят сметката, но засега вътре все още могат да се видят любопитни неща. Останали са предимно скалните църкви, като достъпът е разрешен само в част от тях, от съображения за безопасност. И почти всички са високо в скалите, така че денят минава в доста денивелация. Влизайки откъм Белисърма, първата църква, която ще намерите, е наречена „Къркдалмати“. Аз лично не намерих обяснение за името.
Твърди се, че църквата е дар от царица Тамара, същата онази Грузинска владетелка от края на 12 – началото на 13 век, чиято личност е обвеяна в легенди. Твърденията отиват дотам, че самата тя е погребана някъде наоколо, макар доказателства за това да липсват. Защо църквата не носи името „Свети Георги“ е загадка, при положение, че най-известният стенопис е свързан именно с него, а и връзката с бащата на Тамара, цар Георги III, би била очевидна. Стенописът е доста повреден, но при добро желание може да се види змеят, комуто предстои да бъде безславно умъртвен от героя, възседнал характерния си бял кон.
Следващата църква – „Йиланли“ или „Змийската“ има съвсем различен колорит от „Къркдалмати“. Което между впрочем е характерно за цялата долина Ъхлара. Тук ни дават обяснение за името, макар че то предизвиква у мен смесени чувства. Името е свързано с един конкретен стенопис, до който няма достъп и не мога да ви покажа, на който змии наказват грешни жени (!!!) Едната бива хапана от цели осем змии по цялото тяло, защото била изоставила децата си. Втората я хапят по гърдите, защото не си била кърмила децата. Третата я хапят по езика, задето клюкарствала, а четвъртата бива поразена по ушите, защото не се подчинявала. Тия монаси са имали много крива представа за света!
При Църквата на зюмбюлите („Зюмбюллу“) все още са запазени някои манастирски помещения, макар и в очевидна липса на зюмбюли. Украсата тук е иконокластична, без изображения на хора, и доста семпла. Можете да се качите на втория етаж над самата църква и да излезете на просторната тераса. Друга подобна няма останала в Ъхлара. Можете да се разходите и вътре из все още запазените помещения с остатъци от украси, опушени тавани и дупки в пода към долния етаж, които може да са били за циркулация на въздуха, а може да са били и за директна комуникация.
Колоритът пак рязко се променя при следващите две църкви. Носят странните имена „Кокар“ и „Агакалти“ или „Даниел Пантонаса“. Отново не успях да установя произхода или смисъла на имената. Първата е миниатюрна и доста пострадала от времето. Интериорът на втората изглежда изключително свеж със светлите тонове и много различен от средновековните практики, с които сме свикнали. Наблюдават се два периода в зографисването – по-ранен с геометрични и природни мотиви (иконокластични) и по-късен с образи на светци.
Една от последните отворени за посетители църкви в долината Ъхлара е „Тъмният замък“. По някаква причина строителите (или би трябвало да кажа „ваятелите“) са решили да не проектират никакъв източник на светлина вътре. Може да са ползвали прословутите лампи с ленено масло, а може специално да са искали да се молят на тъмно. В подкрепа на втората хипотеза е пълната липса на стенописи. Украса има, но тя е оскъдна и най-вече релефна. Установих, че хората реагират по различен начин на Тъмната църква. Някои я намират за малко подтискаща.
Като стана дума за лененото масло, от другата страна на Белисърма ще намерите останки от манастир, който се е бил специализирал в неговото производство. Редом с манастирската църква „Ала“ се кипри така нареченото „Безирхане“ – издълбано в скалите куполообразно помещение, което можем спокойно да определим като маслобойна. Виждаме огромния дървен винт, който върти пресата за олио, както и басейнчето, издълбано отдолу за събиране на продукцията. Явно е, че във времената между 9ти и 12ти век – периодът на създаване на манастирите в долината Ъхлара, лененото масло е било доста важно за обитателите.
Другото важно нещо явно са били гълъбите. Не можем да ги пропуснем. Вече споменах, че това, което е останало от обитателите са църквите, тук-там някой некропол или друго неидентифицирано монашеско помещение. И гълъбарниците. Ще ги срещнете навсякъде из Кападокия, даже има цяла една долина, наречена Долината на гълъбите. Накъдето и да се зарее погледът ви, ще се натъкне на редички и колонки малки ниши в скалите, понякога с триъгълна, друг път с квадратна или неопределена форма, на височина, изключваща функциите на кухненска мебел или килер. Според някои, това са били местните пощенски клонове. Вие можете да си развиете собствени теории.
https://manyathetourist.com/
Може би ще харесате:
